Виновна ли е Елисавета Багряна за смъртта на Никола Вапцаров?

Багряна идва за първи път в Пирин слeд смъртта на любимия си проф. Боян Пенев заедно с Константин Щъркелов и двамата отсядат у Вапцаре. Младият Никола е неволен свидетел как обичаната от него поетеса тайно скърби за любимия мъж, търсейки разтуха в красивите планински самоти… Че бъдещият поет е познавал поезията на „вечната и святата“, можем да не се съмняваме. Вече с кристализирали леви идеи, интерниран след Соболевата акция в Годеч, той чете „буржоазната“ авторка, както свидетелства запазената му от това време библиотечна карта…

Пламен Русев, Кольо Главата и Жельо записани на камера докато убиват момчето на Новата поща (ВИДЕО)

По горчива ирония на съдбата Багряна и Щъркелов ще се явят пак заедно, призовани като защитници на Никола Вапцаров пред съда във фаталното дело № 585/42… Може би защото и двамата са „приближени до двореца“, а Щъркелов дори се е радвал на откупка на цяла своя изложба от цар Фердинанд, както и на шанса да бъде автор на шлагера „Разлъка“, любим на цар Борис III.

С други думи той е двоен фаворит на царската фамилия – и като акварелист, и като текстописец! И винаги ми е изглеждало странно защо Багряна и Щъркелов не си поделят солидарно убийствената масова неприязън, която връхлита поетесата през 60-те години и й лепва клеймото „виновница за смъртта на Вапцаров“. Неизличено и до днес, щом посетителите на софийския музей продължават да задават неизменния въпрос: „Наистина ли Багряна е виновна…?“ Не е справедливо. И заради собственото й поведение, а и защото документално е установено, че Константин Щъркелов се държи пред Вапцаровите обвинители значително по-безотговорно от заклеймената поетеса…

С риск да се поотклоня от темата си, ще приведа едно анонимно свидетелство за кипящата ненавист срещу поетесата, чийто талант и ненамеса в политиките й е осигурил (заслужено!) място и при „царския режим“ и при „народната власт“. Удивително е, че тя не го е унищожила, а го е оставила непокътнато в архива си… В брой 654 на „Стършел” от 22 август 1958 г. Христо Радевски е публикувал следната епиграма:

Тя вчера блудствуваше
с фашистките злодеи.
И днеска блудствува,
но с нашите идеи.

Нека направя още едно, този път повече oт необходимо отклонение. Мисля, че дори самият произход Елисавета Белчева, бъдещата Багряна, предполага социална чувствителност у нея. Тя е родена в семейство от „средна ръка“ като първородна дъщеря, поела грижата за по-малките си братя и сестри. Животът й по-нататък е на работещо момиче, народна учителка в българската провинция. Осанката си на аристократка голямата поетеса дължи на вътрешното си излъчване, не на реалния си социален статус.

Документален факт е, че в много случаи Багряна проявява на дело безспорна гражданска отговорност. Тя слага подписа си в Изложението до министър-председателя от 22.Х. 1940 г. срещу Закона за защита на нацията – в защита на българските евреи! Рамо до рамо с други видни български интелектуалци. Застава и зад каузата за освобождение на Добруджа, при това със своята вечна „съперница“ Дора Габе… Вече разполагам и с една поразителна история на човешко съпричастие към страдащ свободолюбец – журналистът от Хасково Делчо Василев Демиревски, когото поетесата спасява от заточение в страховития лагер Куциян през 1944 г.

Очевидно Багряна е заставала зад каузи и в още по-голяма степен зад конкретни човешки съдби! Тя не се побира в тенденциозната сатирична представа за светска дама, „поетеса, на два режима метреса“… Без да бъде партийно или идеологически определена (а с това и обременена), тя не е обитавала поетическа кула от слонова кост, нито е била безгръбначна и ce6ично затворена в себе си. В ред случаи, кой знае защо останали десетилетия „в архив“, тя е проявявала обществен кураж, застрашаващ реномето й на галеница на режимите…

Какво точно се случва на процеса, в който Вапцаров е осъден на смърт?

Поетът и неговите близки са знаели, че могат разчитат на Багряна, която считат за „етичен човек”, щом решават да я изберат сред толкова големци, близки на Вапцаровото семейство… Не само и не толкова фактът, че са я посрещали в дома си в Банско, ги ръководи в това решение. И за разлика от действащите политици, приятели на Йонко Вапцаров – Таско Стоилков и Никола Мушанов, които „изчезват”, за да не им бъде предадена призовката за свидетели по №585/1942, Багряна се явява в съда! Това само по себе си е значим факт.

Бойка Вапцарова си спомня, че видяла как преди да влязат да свидетелстват, с Багряна и Щъркелов е извършена неправомерна от юридическа гледна точка манипулация… Докато чакат в двора на сградата, където тече процесът, прокурорът Стоманяков разговарял дълго със свидетелите. Очевидно им е оказан явен натиск. Предупредени са, че процесът повдига тежки обвинения към подсъдимия и няма никакъв смисъл да бъдат обстоятелствени в показанията си, за предпочитане е да отговарят кратко… Дали това не изплашва повече Щъркелов, за да се държи той дистанцирано и безотговорно спрямо съдбата на Никола Вапцаров? А преди години поетът му е посветил есеистична апология, в която го рисува като жрец на четката. Самият художник пък е подарил за сватбата на Никола и Бойка Вапцарови три свои акварелни творби, които се съхраняват във Вапцаровия музей в София. Тягостен е епилогът на семейната и творческа близост, който се случва в съда. Но Щъркелов и Вапцарови е тема на отделен, макар твърде болезнен анализ…

Помните ли Крачун, Малчо и кучето на Троянеца ?

Как постъпва Багряна на процеса? Отговаря едносрично. И все пак по спомените на присъствалата в залата Бойка Вапцарова – на всички зададени въпроси тя отговаря положително! Самата Багряна в анкетата с Иван Сарандев споделя:

Трябва да кажа, че самия Вапцаров аз лично не познавах. Когато през лятото на 1927 г. ходих с Щъркелов в Банско, Вапцаров го нямаше. Преди процеса не съм следила поетическите му прояви. И никой от приятелите му по време на процеса не дойде при мен да ме подготви, да ми разкаже за живота и поезията му. Вечерта преди да се явя като негова свидетелка, при мен дойде Матвей Вълев и ми донесе стихосбирката .Моторни песни“, екземпляра на Б. Ангелушев. И аз цяла нощ ги четох. На сутринта отидох в съда и ме държаха на едно слънце, което печеше толкова силно, че едва не ми прилоша. Когато влязох вътре, председателят ме предупреди да не гледам в залата и да му отговоря на три въпроса с „да“‘ или „не“.

Първият:

– Познавате ли лично Никола Вапцаров?

Отговорих:

– Не го познавам!

Втори:

– Познавате ли неговата поезия?

– Да, познавам я! (Макар да не беше истина, защото аз се бях запознала само през нощта. Други неща не бях чела.)

Трети въпрос:

– Има ли родолюбие в неговата поезия?

– Да, има!

И следва показателното вметване на поетесата -лаконично, но категорично: „Това са фактите около моето явяване и свидетелствуване по време на процеса. Останалото е само безотговорно разпространение на клюки. Още повече, че съдебните протоколи са налице и един ден ще бъдат публикувани.

Наистина документите от процеса не са фиксирали какво точно е изрекла и как си е поклатила главата поетесата, дали се е държала двусмислено, като думите й са били отричани от жестовете й или не… Съдим по косвени данни за поведението й, по спомените на очевидци. И по злодумствата на несвидетели на процеса като Крум Радонов. По дълголетното огорчение на баба Елена, че Багряна не защитила сърцато чедото й, че не се борила страстно за неговото спасяване, че не вложила пламенност в показанията си… (Това ми разказа вапцароведката Мария Радонова, беседвала откровено с майката на поета).

Но Багряна е такава – колкото стихийна като поетеса, толкова сдържана в човешкото си поведение, включително и спрямо собственото си дете, което, както е известно, изоставя, когато напуска съпруга си. И нещо друго — патриархалната жена, добрата християнка Елена не може да разбере „немайчинската“ студенина на модерната еманципирана „кукувица“ Елисавета… Дълбоко понятна е майчината реакция, която не може да прости премерените слова на утвърдената „поетка“.

Дори и след години, когато двете се оказват посланички на България на конгреса за мир във Варшава и поетесата й посвещава стихотворението си „Двете майки“ (втората майка е тази на Зоя Космодемянская)… На Багряниния пиетет към Елена Вапцарова като към велика родителка (каквато тя самата не е и добре е съзнавала този си „грях“), Елена Вапцарова отговаря с глуха, ала откровена неприязън. Но да се запитаме: щом самата Елена Вапцарова не е успяла въпреки личното си познанство с Царя да трогне сърцето му след неколкократни отчаяни опити той да помилва размирния й син, какво повече би постигнала Багряна в един предпоставен процес? По времето, когато действа драконовският Закон за защита на нацията?…

Виж целия текст в Литературен вестник, бр. 40, 9 декември 2009 г.

Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров

Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров