(Част 1-3)

Първа част

Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г.

Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за ” изменници и предатели” стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им репатриране към СССР. През комунизма това е тема табу за българската казионна историография.

Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат.

Без да претендирам за изчерпателност, по-важните изследвания по темата са дело на Бойка Василева (1), Елена Хаджиниколова (2), Иван Грек и Николай Червенков (3), проф. Петър Тодоров, който е съставител и редактор на цял сборник с документи и материали заедно с Благовест Нягулов (4), Йонко Бонов (5), проф. Стефан Дойнов (6), д-р Владимир Калоянов (7), проф. Тодор Балкански (8), Васил Митков (9), Георгий Журков (10), добричкия краевед Атанас Марков (11), Мишо Хаджийски (12), Румен Липчев и Наталия Симеонова (13), Радослав Симеонов (14), от РИМ – Добрич и др.

Сред тях изключително важни са изследванията на самите представители на общността и по-конкретно мемоарите на таврийския българин Георгий Журков, успял да се спаси със семейството си от депортация и явна смърт, Мишо Хаджийски, наречен още “Таврийския Йовков”, който е автор на “Българи в Таврия” – ценен труд, претърпял до днес три издания

(1943, 1994 и 2014г.)

И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата.

Тъкмо поради това казионните историци избягват открито да споменават за тези трагични събития във Втората световна война.

Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена.

В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война.

Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българи

са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII – XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османска власт в българсите земи на Балканския п-в поемат по пътя на емиграцията.

Повод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина на

XIX век.

Одисеята на българските преселници към Бесарабия

по време на тези войни е добре позната и отразена в българската историография.От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите – главната и вечна цел на руската имперска политика по Източния въпрос.Първото по-голямо преселение на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768 – 1774г., завършила с подписването на мирния договор от Кючук Кайнарджа от 21.07.1774г. От тогава датира създаването на първото компактно българско селище – Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 семейства бежанци от силистренското село Алфатар.Счита се в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 – 1774 и 1787 – 1791г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи.

В началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим – Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка.

Техните жители имат права и привлегии на чуждестранни колонисти в Русия като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под пряко подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна на свой ред пред руското Министерство на външните работи.”Обетовната земя” за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км. и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман. Южната й част е известна с древнобългарското название Онгъл и татарското Буджак. Тук е важно да се отбележи, че Бесарабия е трайно свързана с българската история. Тя е била в пределите на средновековна България от средата на VII век до падането й под византийска власт (1018), вероятно и малко след това, а после с някои прекъсвания и в периода от 1187г. до средата на XIV век. От тогава е тази земя е в Княжество Молдова, а от XVI век става част от Османската империя. След сключванетона Букурещкия мирен договор от 16/28.05.1812г. цяла Бесарабия преминава към Русия, чиято нова западна граница вече става р. Прут.До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващитеРуско-турски войни от 1806-1812г. и 1828-1829г. След първата война, водена от император Александър I (1801-1825) емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България – Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско.Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822г.За уреждане на статута на българите през 1818г. е създаден Попечителен комитет за чуждестраните заселници в Южна Русия, подчинен пряко на Министерството на външните работи. За негов председател е назначен генерал Иван Инзов (1768 – 1845), считан за благодетел на българите в Бесарабия.Генерал Иван Инзов

По негово настояване император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покопко-продажба. Българите са освободени от данъци за известен период и от носене на военна служба.Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население.Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829г. Русиякато победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор от 2/14.09.1829г., който дава възможност на всички българи, участвали във войната да се преселят в Русия. Българските бежанци се насочват компактно към селските районив южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища.По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимноот югоизточните и североизточните български земи. Все още не е ясен точния брой на преселниците. Той варира от 86 700 по данни на Иван Мещерюк до 130 000 – 140 000по данни на проф. Стефан Дойнов. (15)Сливналията Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се български семейства.Изселниците са предимно от Одрин, Бургас, Варна, Стара Загора, Сливен, Ямболи селата около тях.През 1831-1834г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 – 35 000 новодошли – след Руско-турската война от 1828-1829г. (16)

Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за “преселението” им в южноруските степи.

Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи. (17)

По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници.

След войната от 1828-1829 г. Русия въвежда ново административно управлението на колоните. Те са вече 83 на брой и са разделени на четири окръга: Кагулско – Прутски, Горнобуджакски, Долнбуджакски и Измаилски. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници, което влиза в състава на Попечителския комитет. Начело на Управлението застава управител с огромни правомощия в окръзите, пряко подчинен на министъра на външните работи на империята.

Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност

е Кримската война (1853-1856).

Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г.,

но се разраства до евреопейска след намесата на западните държави Англия, Франция и Сардинското кралство на страната на султана. През 1856 г. изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30.03.1856 г.Договорът променя статукво в региона. Очертани са нови граници, които разсичат Бесарабия. През 1856 г. областта Бесарабия е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течениена реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции.Тези промени водят до разделението на бесарабските българи. Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество.Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в койтоте трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение.През 1857 г. българите поставят въпроса пред молдовското правителство за запазванена своя автономен статут и социално-икономически привилегии. Молдовската власт се опитва да спечели българите. Причините са международни – нежелание да се дискредитира пред великите сили гаранти на мира и икономически – да впрегне производствените сили на работливото българско население за икономическия подем на страната. Затова в специално възвание молдовската власт обещава да гарантира праватаи привилегиите на българите. Предприети са и съответните действия в тази насока чрез обособяване на две чисто български околии – Измаилска и Кагулско – Прутска. Чрез новото административно устройство властта цели да спечели българите на своя страна.В контекста на тази политика трябва да се разглежда и следващият важен акт на молдовската власт – откриването на българската Болградската гимназия през май 1859г. Събитието има изключително важно значение за целия български народ и маркираважен момент от просветните борби през епохата на Възраждането. Болградската гимназия придобива национален характер и в нея са се обучавали и българи от дунавските български земи.Благосклонното отношение на молдовската власт към българите обаче е временна тенденция, която е пресечена с изтичането на тригодишния срок за доброволно преселение. През 1859 г. Влашко и Молдова се обединяват в нова държава, наречена Румъния. Фанариотският елит се заема да обезбългарява земите на новосъздадената държава. Това е продължение на старата фанариотска антибългарска политика в Отвъддунавска България от предните векове.За бесарабските българи под румънска власт настъпват тежки дни. По инициативата на румънския политик, историк и публицист Михаил Когълничану (1817-1891) започва процес на румънизация на националните малцинства. През 1860 г. автономният статут на българите в Южна Бесарабия е премахнат. Румънската власт нанася още два тежки удара срещу местните българи – увеличава данъците им и въвежда военна повинност. Вторият акт се приема на нож от свободолюбивите български колонисти. Достига се до сблъсъци чрез силово вкарване на румънски войски в селищата с по-компактно българско население.През ноември 1860 г. в Рени и Болград се провеждат протестни демонстрации на българите, които са жестоко смазни. Убитите са 10 души, а ранените над 100. (18)Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция.По същото време руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и фианнсова помощ за колонистите.В края на ноември 1860 г. от името на над 2600 семейства от 60 български селища е изпратено прошение до руския император Александър II с искане да разреши заселването им на руска територия в свободните държавни земи. (19)Молбата е удволетворена. Причините са в острата нужда от заселници в региона. Разбира се, Русия си гледа своите интереси, защото след 1856 г. уговаря с Османска Турция преселение на кримските татари на нейна територия. Последват ги и татарите в Приазовието. В резултат на това обширни земи в руската Таврическа губерния и на п-в Крим опустяват. Търси се ново население, което да бъде заселено.Идеята българите от румънска Бесарабия да се заселят там се възприема от руските управници по ред причини. Тези българи са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия.На 26.12.1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието.На българските преселници трябва да бъдат отпуснати парични помощи, с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини т.е. между 500-600 декара на семейства. (20)За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време – 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния.Така през пролетта на 1861г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861-1863г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници. Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, от къдетосе вдигат и преселват цели села. Това са потомци на преселници от Южна България – от Ямболско, Сливенско и Елховско и Странджа.Вторият поток преселеници към Таврическата губерния са от българските земи под османска власт – от Видинско и Одринско (Източна Тракия). Този втори поток маркира последното голямо преселение на българи от 1860-1861 г., наречено още “Видинско.”То е резултат от споразумение на Русия с Високата Порта за размяна на население: българи от Видинския край в пределите на Южна Русия срещу татари и черкези в българските дунавски земи.Това преселение предизвиква острата реакция на Г. Раковски, който на странциите на своя вестник “Дунавски лебед” през май 1861 г. започва открита борба срещу преселеническата кампания.Прозрял коварният замисъл на руската имперска политика,

“патриархът на българската революция” предупреждава

сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи, защото там ще разберат що е то истинско руско робство.

Г. Раковски отпечатва и брошура в обем от 15 страници, в която изобличава изцяло руската политика спрямо българите и живеещите на нейна територия народи. Тя носи заглавието “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“.

Брошурата на Г. Раковски против преселението. Издание от 1886 г.

В брошурата си Г. Раковски разобличава лицемерието и имперските ламтежи на Русия:”Всякога проклета Русия, когатое имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че ужтях иде да освободи! Но нейната целвсякога е била да им разори милотоОтечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейнатазлобна политика се познава твърдеотдавна и от това, щото тя нив един си договор с Турция нищодобро не е споменала за българи, акои да е имала най-добри удобстваза това. Тя всякога е само своятаполитика гледала, а собствено зазавладетелните си планове е ималагрижи, как по-добре да ги приложив действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала заоръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните българи, които в тях времена са гледали на нея като наедин спасител!”Г. Раковски предупреждава наивните българи, че руското робство ще им се види многопо-страшно от турското:”Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русиякаква е? Знайте ли какво робствои вечни мъки ви чакат тамо? Защосе не посъветувахте с ония българи,които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате дасе хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас!Тамо няма оплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!” (21)Във в. “Дунавски лебед”от август, октомври и ноември 1861 г. Г. Раковски публикува и редица свидетелства на очевидци, в които се разказва за незавидната съдба на преселените в Южна Русия българи.С активната си патриотична позиция Г. Раковски успява до известна степен да ограничи мащабите на новото преселение. В крайна сметка “Видинското” преселение завършва с масово завръщане на българите по родните им места, вкл. и заради неизпълнените обещания от страна на Русия, избухналатаепидемия от тиф и лошите условия за живот.Някои обаче остават и се вливат в тези, които се преселват от румънска Бесарабия. Половината от населението на 24-те български села на гр. Болград, в частта, дадена

на Румъния се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийските

или приазовските българи с център град Бердянск. (22)

Предполага се, че общият брой на установилите се тук българи е над 30 000 души. (23)Тази цифра е спомената от Мишо Хаджийски, който описва в детайли преселението. Сведенията му са изключително ценни, защото произхождат от преки участници в тези събития, негови съвременици:”От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървяли два месеца.Отпред казаците конници посочвали пътя и закриляли кервана от разбойници, върлуващи по онова време из степта. На Гергъовден бежанците стигнали Днепър. 30-хилядният керван се разположил на бивак да празнува деня на Св. Георги. Заклали агнета, пекли гина шиш на огъня, на въртел. Направили общ курбан, всяко село дало по три вола.Селата се движели отделно едно след друго. На бивак също застанали отделно, но бивакът направили общ.” (24)”След веселбите по Гергъовден бежанците минали Днепър със салове. Зад великата украинска река се простирала безкрайна дива степ без нито едно селище. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на 10 км. Казаците вървели отпред и през всичкото време стреляли, за да плашат вълците и разбойниците. Нощем, като оставали на бивак, спирали каруците “на кръг”.По средата запирали добитъка. Край огнищата котлоните, се настанявали бежанците.Пет дни върели бежанците през степта, докато стигнат река Молочна и селището Кизияр (дн. Мелитопол – б.м.), границата на Таврия. Тук всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. В Кизиярската църква бежанците отслужили молебен ина другата сутрин минали реката. Тук била същата степ, без нито едно селище, виреел висок треволяк, а наоколо върлували вълците. Бежанците се спрели на бивак до морето, дето днес е село Ботево, и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят място за поселение.” (25)Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ.Българите създават селищата си, като запазват имената на тези в Бесарабия, от които идват, а дори тогава, когато някои селища получават нови имена преселниците дълги години пазят и старите названия.В новите земи българските преселници основават над 40 селища. Възникват Инзовка (Инзово), Палаузовка (Палаузово), Романовка (Коларово), Строгановка (Строганово), Андреевка, Богдановка (Богданово), Ановка (Аново), Андрово (Андорово), Георгиевка, Гюневка (Гюнево), Дяновка, Манойловка (Манойлово), Михайловка, Първо Николаевка (Среден Караагач), Петровка (Горен Караагач), Радуловка (Радолево), Райновка (Райново), Романовка (Коларово), Степановка (Степаново), Софиевка (Софиево), Ботево, кръстенона поета-революционер Христо Ботев. Едно от селищата е кръстено Преслав на името на старата средновековна българска столица.Четири от населените места запазват старите си имена от Бесарабия – Бановка, Болград, Вълканещи и Троян.

Карта на българските селища в Таврия (по Мишо Хаджийски)

М. Хаджийски посочва много характерна особеност за таврийските български селища:”Всички наши села имат по две и дори по три имена. Едното е българско, общоприето от народа, другото е официално руско и третото, често пъти е татарско, по името на мястото, дето е основано.” (26)Българските селища в Приазовието влизат в три окръга: Мелитополски, Молочански и Бердянски. Окръзите се управляват от окръжки кметства, а селищата – от селски. Колониите са в състава на Попечителния комитет, в който влизат всички български колонии в Южна Русия.Понеже това са земи от старата руска административна единица Таврийска губерния,тези българи започват да бъдат наричани таврийски. Другото им название е приазовски или запорожки, понеже днес териториите, които те населяват се намират в Запорожката област на украинската държава. В по-старата историческа литература се среща и понятието “бердански българи”. Причината за използването на този термин е обстоятелството, че селищата, в които те образуват компактна маса са разположени в околностите на град Бердянск, в който между другото и до днес живеят доста българи.Самото название Таврия постоянно еволюира във времето. В Античността с него се обозначава най-южната част на Кримския п-в, по името на обитаващото там племе таври, През Средновековието понятието Тарвия вече се разпростира над целия п-в Крим.През XVIII и XIX век с руската агресия на юг в посока към Азовско море и Черно мореи анексията на Крим през 1783 г. е въведена руска администрация. От 1784 г. до 1802 г. съществува т. нар. Таврийска област, а от 1802 г. вече Таврийска губерния с център град Симферопол в Крим.

Карта на Таврическата губерния

Тук е важно да се уточни, че с понатието Таврия до болшевишката революция от 1917 г.,се означава не само Кримския п-в, но и земите, които са разположени на север от него в Приазовието. На запад този район достига до р. Днепър, а на изток – до днешните украински градове Бердянск и Запорожие.

В тези земи през 1861-1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи.

Първите години след преселението за новите колонисти са трудни. Причината е,че приазовските степи се отличават с доста сурови климатични условия. Има няколко години на адаптация към новите непознати условия на живот. Това разколебава част от преселниците. Тези от Видинско и Одринско през есента на 1861г. потеглят обратно, но са покосени от глад и болести и

повечето измират по обратния път

Между 1862 и 1865 г. и дори през 1866 г. преселниците правят опит да се изселят отново, този пък към Кубан, но енергичната намеса на руското правителство успява да ги задържи.Постепенно с течение на времето българите се устройват. Въпреки трудностите болестите, глада и политиката на руската власт, която често накърнява правата на преселниците, българските селища се развиват и стават един от най-уредените и богатите в региона.Благодарение на пословичната си работоспособност, пестеливост и патриархални традиции, българите превръщат пустеещата степ в грижливо обработени ниви, градини и лозя. Някои селища започват да процъфтяват. Селата Инзовка и Преслав се прочуват в Запорожието със своето плодородие. Започват да ги наричат “Златна Инзовка” и “Сребърен Преслав” и с тези определяния ги възпяват дори в песни.Българското население се отличава със своето трудолюбие и честност. Земеделието става основният му поминък. Българите се специализират в лозарство, овощарство,зеленчукопроизводство. По-слабо развитие имат занаятите и търговията, поради това, чете се практикуват основно от градското българско население, което е по-малобройно от селското. Търговците установяват и развиват добри търговски връзки с метрополията, което благоприятства на социалното положение на българите от диаспората като цяло.Според сведенията на М. Хаджийски за кмет на селището Бердянск е бил назначен българинът Тодор Велков, който решава да построи пристанище, за да се развива търговията. Строителството на пристанището продължава 5 години. След откриването му българинът Янко издига до пристанището големи хамбари – магазини. Купува жито от българите и започва да го продава на турци и гърци и потепенно забогатява.”Бай Янко дошъл в Таврия гол бежанец, без счупена пара в джоба, пеш, понеже нямал ни кон, ни каруца. От бай Янко той става господин Янкпо, а по-късно и милионерът Янко” – отбелязва М. Хаджийски. (27)Същият автор описва специфични черти в начина на живот на тези наши сънародници: “Във всички български села кметовете били българи, избрани от народа. Избирали обикновени най-старите, най-мъдрите, отличили се като първенци още в Бесарабия и в най-старото отечество – България. Съд нямало, ако някой се провини, осъждало го селото.”(28)Още след първите масови преселения преселниците изграждат свои училища и църкви. Първо се появяват частни училища, а след това църковно-енорийски, в които са се обучавали както момчета, така и момичета. Първото българско училище в Таврия ее открито през 1875 г. Това е Преславската гимназия, която в периода 1875 – 1885 г. носи името “Преславска българска семинария”. Богатото село Преслав се превръща в културен център на Таврия. Освен гимназия в селото е имало 3 народни училища.”Преславската гимназия даде най-много видни българи – отбелязва М. Хаджийски -Д-р Топалов, д-р Парапанов, Георги Соломонов, д-р Иван Милчевски, Гришо Балабанив, Сашо Мунтянов, З. Димитров, Васил С. Хаджийски, Иван Гогунски, полковник Малаков влязоха в историята на българска Таврия като будни национални дейци, ратуващи за светли бъднини на нашия народ.”Българската църква в село ПреславКъм края на XIX век българите в Русия по процент на грамотност отстъпват само на евреите и немците. Те грижливо пазят и поддържат своите традиции в обичаите, облеклото, песните и танците. Успяват да се съхранят като общност в чужда етническа среда благодарение на своята традиционна духовна култура и нравствени добродетели.Русия гледа с подозрение на техните икономически и културно-просветни успехи.Тя дава известен близо 10-годишен период от време на приазовските българи да сеустроят и да усвоят необитаемите земи. След като българите превръщат пустеещите степи в плодородни градини, ниви и лозя, руската власт започва настъплението против тях.Отстъпките, чрез които ги е стимулирала да се заселят и устроят, са счетени за временна мярка и излишна проява на свобода, акт, който в ретроградната и самодържавна Руска империя никак не може да бъде толериран.Затова започва ограничаване на привилегиите на колонистите и насилствената им русификация. И това е политика следвана последователно както от император Александър II (1855-1881), така и от приемника му Александър III (1881-1894).При “Царят Освободител” Александър II започва открито настъпление срещу праватана приазовските българи. През 1871 г. с царски декрет е премахнато местното самоуправление, с което те са приравнени към останалото население на империята.”Руското царско правителство, известно с колонизаторската си политика спрямо националните малцинства, се мъчеше да поруси и българите” – отбелязва изрично в своя труд М. Хаджийски. (29)В Таврия се повтарят събития, които описани и от Христо Ботев, които се отнасят за съдбата на българите в руската част на Бесарабия.Руският ярем над тях е описан от великия ни поет – революционер в статията му във вестник “Знаме” от 04.04.1875 г.Хр. Ботев се оказва верен последовател на Г. Раковски и подобно на него разобличава вредния за българите мит за “дядо Иван.”Няма да се спираме подробно на тази важна Ботева статия, а само ще подчертаем, че тя много добре характеризира варварския образ на руския деспотизъм, на който поетът-революционер като всеки свободолюбив българин е голям противник.

Христо Ботев

Хр. Ботев пише: “Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания?

В Турция ни мъчеха и продаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот; в Румъния ни преследваха и продаваха на турците,

а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат всяко едно средство за същестуване…

а Русия, тая мнима защитница на славянството,

тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на “общата повинност” и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари,които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество, изпроводи ни черни български души, за да ни отърват от това намерение.Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите – 25 по гърба.Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и ги изпроводиха куда ” Макар телят не гонят”, не оставиха ни една жена необезчестена, но една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покръщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството… Кажете ми после това – не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли всичкото това знак, че тоя народ се смяташе, и сега даже се смята, за стока, с която всеки има право да се обръща както иска?” (30)Подобно е било и теглото на приазовските българи. И спрямо тях според сполучливото определение на Хр. Ботев се е прилагал “закона на руския варварски деспотизъм”.На прицел на руската власт са църковно-училищните права на българите. И това не е случайно, защото те са средството за поддържане на българския дух сред поколенията и тяхното възпитание в националните идеали и традиции.Властта посяга на българските училища, вкл. на единственото средно училище – Преславската гимназия. Само 10 години тя съществува като самостоятелно българско училище. После са уволнени всички български учители и на тяхно място са назначени руснаци. Така до 1918 г. Преславската гимназия остава руска, макар че всички ученици са българи от околните села. Църквите в българска Таврия също са били руски и службата в тях се провеждала само на руски език.Руското правителство започва да изпраща руски колонисти в българските села. На тях се дава най-хубавата земя, която принудително се отнема от българите.При император Николай I (1896 – 1917) колонизацията на българска Таврия се засилва.През 1910 г. той осъществява размяна на населението. Изпраща от Таврия в Сибир 100 български семейства, а от Сибир в селата също толкова руснаци. Това е приложение на Столипиновата аграрна реформа, само че в региона е направено в ущърб на българите.Достига се до брутални форми на русификация, които включват дори забрана да се слуша и свири българска народна музика, български народни песни, танци и хора.Забраняват се български театрални представления на български език, който става един от най- преследваните езици в Руската империя. За нарушение на тези забрани наказанието е заточение в Сибир или най-малкото арест и бой в полицейските участъци.От руските власти е задействан план за цялостна русификация на Таврия чрез система от демографски (т. нар. размяна на население винаги в ущърб на българите), културни, икономически и политически мерки. Този план се проваля и за неговия неуспех съдейства съпротивата на приазовските българи, която придобива разнообразни форми.Стефан Българов в своите спомени разказва покъртителни истории за опити за опазванена българщината от най-брутални форми на русификация.Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание “Културно единство” от 1908г.:

Властите забраниха поцяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, дане играем народните си хора, че дазаспим и умрем като народ…

През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа.И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяхабозаджиите наши “вилаятчии” или”велаклии”, както се наричаха у насгурбетчиите македонци.И на лятото – година след рускотозабраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Тавридасе сътресе от една вест: гайдарятдядо Видю от село Мъгла се решилда изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началотона забраната имаше българи, пребити от бой в участъците, а имашеи заточени като бунтовници. Нодядо Видю от Мъгла -72 годишенстарец, заявил в селската кръчма,че му е останало малко да живее,нека го заточат в Сибир, но той щепорадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, чеда го помни народът.В села и паланки заочакваха с трепет уречения отдядо Видю ден.Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяхазаселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как севълнуваше целият град, как с часовеходеше баща ми мълчалив и строг,как накрая реши, че ще иде… И едназаран ние, баща ми и аз, се понесохмена талига за село Мъгла. То беше на40 километра от нашия град, но ниеотидохме да чуем гайда… Не бяхмесамо ние: хиляден народ от всичкистрани бързаше към Мъгла… Нямада забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: “Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си.” (31)Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист и по-късно се преселва в България.В русификаторската политика към диаспората руските императори са улеснени от нехайството на българските правителства, управляващи във възстановеното през 1878 г. българско княжество. То концентрира основните си насоки на своята национална и външна политика на юг, към поробените тракийски и македонски българи в Османската империя и забравя за съществуването на огромни маси от български общности в Северна Добруджа, (подарена през същата 1878 г. от Русия на Румъния), Бесарабия, Приазовието и Крим.Въобще Княжество България се оказва пасивно и не поема протекцията на българите в Бесарабия и Таврия под руска власт. Вина носят управляващите русофилски правителства, обсебени от мита за “Освободителката” Русия, които изключват всякаква форма на диалог и не допускат никаква конфронтация с нея в името на защитата на българските национални интереси и интересите на българите в Бесарабия, Приазовието и Крим.Незаинтересоваността на официална София към тези български общности помага на Русия да нанесе серия от удари в посока към тяхната денационализация и русификация. И това ще се окаже трайна тенденция в българската външна политика за десетилетия напред чак до наши дни.

Въпреки българофобския курс на императорска Русия към българските общности на нейна територия те успяват да оцелеят.

През 1897г. е извършено преброяване на населението на Южна Русия. То констатира горепосочения процес независимо от оставащите подозрения за силно занижаване на някои цифри, особено на неруските народности.Според официалните данни в Бесарабия живеят 103 225 българи, в Херсонска губерния – 25 687 българи, в Таврическа губерния – 41 260 души, или общо 170 172 души.Но фактически броят на българите е по-голям, защото тези цифри са само на жителите колонисти. Не са броени българите в градовете и селата със смесено население, които са повече от 20 000 души. (32)Според официалната руска статистика от 1910 г. техният брой е снижен на едва 98 000 души. (33)Неблагоприятно отражение върху съдбата на местните българи имат войните на дунавските българи за национално обединение от 1912 до 1918 г. на Балканите.Руската империя е последователен противник на идеята за целокупна България, защото вижда в осъществяването й бариера против реализацията на своите имперски амбиции към Цариград и Проливите. Свободна (суверенна), независима и обединена България би погребала окончателно руските византийски проекти.Затова и в трите войни за обединение (1912-1918) Русия застава открито против България, По време на Междусъюзническата война от 1913 г. дори стои в основата на организирането на антибългарския заговор за унищожение на Царство България, провалил се заради силната българска съпротива и победите на Българската армия в боевете при Калиманци и Кресна, но довел до ново поробване на македонските, тракийските и добруджанските българи.През 1916-1917 г., по време на Първата световна война двустранните отношение с “Освободителката” достигат своето дъно. Води се истинска руско-българска война, вкоято руските императорски войски, нападнали България по суша, въздух и вода търпят унизителни поражения в Добруджа и Македония.След като пътищата на Руската империя и Царство България се разминават и то изцяло по вина на Русия, властите в Петербург си отмъщават на българите на руска територия.Влизането на България в Първата световна война на страната на Германия отприщва дива шовинистична антибългарска кампания, довела до убийствата на много българи в град Ногайск през 1916 г. Русификацията дори в условията на световен конфликт отново се превръща в основен инструмент за асимилация на българските заселници.През 1917 г. избухват обаче руските революции, които помитат самодържавието и водят до разпадането на империята. След векове русификация регионите с национални малцинства полушават шанс за самостоятелно развитие.В Киев властта преминава в ръцетена Централната Рада, която обявява първоначално автономия, а след това и независимост. Създадена е Украинската народна република.Разярени от този ход на Радата, болшевиките напускат Киев и в Харков обявяват създаването на Украинска съветска република. Те формират проруско марионетно правителство начело с Георги Пятаков, а по-късно – с Кръстю Раковски.От този момент започва кървавата борба за власт в Украйна между народната Централна Рада в Киев и сепаратисткото правителство в Харков, зад което застава болшевишка Русия.Повикана от болшевиките, Червената армия нахлува в Украйна.През декември 1917 – февруари 1918г.на територията на Украйна възникват няколко съветски републики, които са част от РСФСР.Това са Украинска народна република на съветите (Източна Украйна), Донецко-Кривойрожка, Одеска, Съветска Таврида, преименувана по-късно в Кримска съветска република. На 17-19.03.1918г. всички съветски републики се обединяват в една УССР със столица Харков в състава на РСФСР.От 1918 до 1920 г. в Украйна бушува жестока гражданска война. Страната е голямо бойно поле, в което властта постоянно се сменя.Отначало българските села в Таврия са включени в анархистката държава на Нестор Махно. Тя възниква през 1918 г. в село Гуляй Поле (Екатеринославска губерния, днес Запорожка област в Украйна), което М. Хаджийски нарича “наше село”. (34)Н. Махно (1888-1934) е украински анархокомунист от казашки произход. Той стои в основата на “черното” анархистко движение в Южна Украйна по време на Гражданската война в Русия (1918 – 1921). Н. Махно е идеолог, организатор, пълководец и основен ръководител на Черната армия и на своята Република с център Гуляйполе. Не случайно последователите му го наричат “Батька Махно.” Неговите войници пък са наричани махновци. В началото на 1918 г. Н. Махно започва да обединява около себе си недоволните от германската окупация, националистите на С. Петлюра и управлението на хетманаП. Скоропадски в Киев. Създадената от него през 1918 г. “Революционна въстаническа армия” в Украйна бързо започва да нараства. В нея доминират като социални групи казаците и селяните.

Нестор Махно

Доста таврически българи се включват във въоръжените отряди на анархистите наН. Махно. Според изследванията на М. Хаджийски по-конкретно в тях са присъствали много български селяни от Палаузово, Дианово, Троян и Ботево.”Свободната анархистка държава” на Н. Махно е заемала огромна площ от бреговете на Азовско море до Кременчуг и от Донбас до р. Днепър. Седалище на правителството й е в град Бердянск. Населението под контрола на тази “държава” е близо 8 млн. души. Българска Таврия става област в в “Свободната анархистка държава” на Н. Махно.Той не посяга на придобивките на българите. Напротив, в селата се запазва българското самоуправление. Оставени са избираеми кметове, писари, дори народна българска стража. В политическо отношение властта е делегирана на местните съвети, които могат да включват хора с различни революционни възгледи.През 1919 г. въоръжените отряди на Н. Махно помагат на болшевиките да отблъснат голямото настъпление на руската “бяла” армия на генерал Антон Деникин към Москва.За благодарност през 1920 г. Лев Троцки поставя армията на Н. Махно “извън закона” и нарежда разоръжаването й.След Н. Махно

Това е т. нар. Доброволческа армия, действаща в Южна Русия и Украйна. Тя създадена от генерал Лавр Корнилов, чийто приемник след неговата смърт в 1918 г. става генерал Антон Деникин.

Младежи от таврийските села са насила мобилизирани в техните бели армии и стават жертва на кървавите боеве между “бели” и “червени”.

Руските белогвардейци тероризират местните българиСпоменът за техните репресии отеква дълбоко в историческата памет на таврийските ни сънародници. М. Хаджийски отбелязва: “Генерал Деникин се помни от народа и досега като достоен последовател на инквизиторите. Заедно със щаба му пътувала и… бесилка! Наказателният отряд “Дроздов” прочиства селата през решето. Наказани са участниците в украинската армия наС. Петлюра, генерал Тютюник, четническите отряди на Голик и особено тия на Нестор Махно. Няма българско село в Таврия, дето да няма жертви на дроздовци. Освен бесилката генерал Деникин въвежда в селата и мобилизация. Мобилизирани и изпратени на фронта са много младежи да леят кръвта си заради страстите на руските генерали.Сетне Деникин, подгонен от украинската армия, отстъпва, а по пътя си оставя хиляди пресни гробове. ” (35)След Деникин българска Таврия е окупирана от войските на барон Врангел.През април 1920г. той оглавява последната “бяла” армия в Украйна. Барон Врангел планира да завземе Северна Таврия и Донбас, а също да продължи настъплението си на север с цел сваляне от власт на болшевиките.Отношението на врангелистите към българите е същото като на генерал А. Деникин. Предприета е нова мобилизация за борба с болшевиките. През юли 1920г. врангелистките войски започват поход от Крим. Разгромяват 13-та съветска армия и излизат на линията Херсон – Николаев – Бердянск. През юли- август 1920г. се водят боевете за Александровск, който няколко пъти преминава от едни ръце в други. Постепенно врангелското настъпление се задъхва и е прекратено.През октомври 1920г. Южният фронт на Червената армия под командването на Михаил Фрунзе преминава в настъпление. Осъществен е пробив в бойния ред на врангелистката армия, която се изтегля зад укрепения Перекоп в Крим.На 9.11.1920г.,след като претърпява големи загуби Червената армия нахлува в Крим. Целият п-в Крим е очистен от врангелистките войски на 16.11.1920г.Голям принос за разгрома на барон Врангел внасят махновските въстанически отряди, обединени в кримска група. Махновци обаче претърпяват големи загуби при щурма на Перекоп. Следва евакуацията на врангелистите от Крим, която е насочена и към България.Така някои от насила мобилизираните от тях български младежи намират убежище в прародината заедно с врангелистките войски.Накрая след успешната офанзива на Червената армия в Крим в цяла Украйна е установена съветска власт.През ноември 1920г. болшевишкото правителство взима решение за унищожаване на армията на Н. Махно като ненадежден и излишен вече съюзник. Част от силите на махновската армия са унищожени в района на Евпатория. Друга част е обкръжена в района на Гуляйполе. След ожесточени боеве Н. Махно с малък отряд отстъпва в Румъния и през август 1921г. се предава на румънските власти. Идеологът и осъществителят на единствената анархистка република в историята преживява остатъка от живота си в изгнание в Полша и Франция, където умира през 1934 г.

След оттеглянето на врангелистите и Махно в селата в Таврия настъпва нова анархия.

Те стават жертва на различни разбойнически банди, които върлуват чак до 1922 г.Някои български села са почти изцяло разорени. Особено силно са пострадали селата Ботево, Инзово и Коларово. За да се защитят от разбойниците, българите са принудени да се самоорганизират. Българинът по произход полковник Малаков от село Ботево заедно с други български офицери, организира полк за самоотбрана – т. нар. Малаков полк със седалище в Бердянск. В него влизат главно студенти и бивши анархисти на Н. Махно, обединени от своето национално чувство. Този полк, който е бил въоръжен с картечници и полски оръдия влиза в успешни боеве с разбойническите отряди и ограничава мащабът на техните жертви. Съдбата на този полк е трагична.Малаковият полк не се изтегля с врангелистите в Крим. Барон Врангел има враждебно отношение към полка и въоръжените българи и не допуска никаква българска автономия. Разоръжава българските легионери. Остатъците от полка са разгромени при атаката на Перекоп.

Хиляди таврийски българи загиват в битката при Перекоп.

От ноември 1920г. цяла Таврия е вече съветска. Болшевиките веднага посягат на старите придобивки на местните българи. Премахват техните изборни кметове, писари и стража по селата. На тяхно място са назначени комисари комунисти и предимно руснаци. Започва “червен терор” над “контрареволюционерите”. Т. нар. тройки от комисари нахлуват из българските селища и издават присъди над “враговете на съветската власт”.Помагат им и някои български комунисти преминали на страната на болшевиките.Такъв е Иван Манолов – едно зловещо име, известен с прякора “Мужичок” замесен в много убийства без съд и присъда.

Гражданската война е голяма трагедия за таврийските българи, които понасят огромни загуби. Цяла Таврия по време на гражданската война се покрива с масови гробове на жертви, както на комунистическия, така и на белия терор.

М. Хаджийски се опитва да обобщи данните на жертвите сред сънародниците ни за периода 1917-1922 г. :” Накрай село Инзово, на брега на Лозотовка, при лозята и до ден днешен (към 1943-1944 г. – б. м.) личи Братската могила – гробът на 32 незнайни души, разстреляни от тройката. В Куца – Бердянка и в Дюнево има също такива гробове, но те са дело на Дроздовия наказателен отряд. Самотни гробове чезнат по баирищата и деретата. Гробове на знайни и незнайни души. На Петровден бащи и майки тръгват из степта да дирят последните леговища на синовете си. На Петровден тихата пустош бива поливана със студена и изворна вода. Гробове, гробници, могили… те не са малко:

10 000 души изгуби Таврия за шестте размирни години. ” (36)

Съветската власт в Украйна се ражда с много кръв и масов глад и това е трагичният исторически факт, който не може да бъде скрит. Болшевиките следват политика на т. нар. военен комунизъм. Тя се характеризира с принудително изземване на храните от селяните. При отказ да се предадат излишъците се прилага масов терор.Съпротивата на местните селяни е силна и е предопределена и от някои специафични особености на региона. Почвите в Украйна са едни от най-плодородните и поради тази причинаселяните са свързани тясно с пазарните принципи. Те печелят добре от продажбата на своятареколта и заради това въвеждането на принудителното изземване на храните драстично удрявърху стандарта им на живот.Друг проблем е, че през 1919 г. квотите за припаси, събирани отнаселението, са многократно повишени. Това често оставя селяните не само без излишъци, но ибез зърно за храна и посев за следващата година.Тази политика на болшевишката власт в комбинация с лошата реколта през 1921 г. ражда първият в съветската истроия масов глад, характерен за годините 1921-1922 г.За приазовските българи това са години на небивал глад и мизерия. Гладът през 1921-1922 г. отнема живота на милиони украинци и на голяма част от местните българи. Броят на покосените от глада остава обаче и до днес неясен.В началото на 1921 г. икономиката на бившата империя е разбита напълно. Населението гладува. Промишленото производство е замряло. Селски бунтове разтърсват бившите плодородни губернии. Дори в бивши болшевишки крепости като Кронщат моряците вдигат бунт с лозунг “Съвети без болшевики!”Тази обстановка налага спешна промяна на политиката на болшевишката власт и отказ от “военния комунизъм”.През март 1921г. се провежда X конгрес на РКП (б), който обявена т. нар. НЕП (новата икономическа политика). Същността й се изразява в това, че вместо изземване на зърното се въвежда поносим данък.В УССР преходът към НЕП започва веднага след решенията на X конгрес на РКП (б). Извънредната сесия на ВУЦИК на 27.03. 1921г. приема закон за замяна на изземването на зърното с данък. Излишъците от пшеницата селяните пускат на пазара. Освен това НЕП-ът развива кооперативното движение. Позволява се арендуването на земята.НЕП-ът по селата се прилага в края на 1921 и началото на 1922г. Но масовият глад, който обхваща южните области на съветска Украйна в 1922г. отлага с още година и половина нормализацията на обстановката в селското стопанство. Политиката на НЕП има положителен ефект за селското стопанство и удовлетвоява украинските селяни зърнопроизводители, много от които след революцията през 1917 г. са се сдобили със земя.В градовете преходът към НЕП-а протича по-бързо, отколкото в селата. Разрешена е частната търговия. В частни ръце преминават доста дребни и част от средните промишлени предприятия. Възобновяват дейността си кооперациите. Освободени от административния контрол, те се развиват бурно. Преодоляна е инфлацията. Връзката на доминираната от държавен сектор промишленост със селския производител сеосъществява чрез усилване на ролята на пазара.В условията на НЕП е ликвидирана трудовата повиност и са разформировани трудовите армии. Извършена е парична реформа. Заменено е заплащането на заплатите от натура в пари. Разрешена е свобдната продажба на стоки за широко потребление, която заменя централизираното разпределение на храни с купони.Годините на НЕП (1924 – 1929) съвпадат с известна либерализация на режима в отношението му към българите.През 1924г. въз основа на националния принцип в съветска Украйна се провежда административна реформа, която трябва да осигури права на националните малцинства.В Таврия (Мелитополски район) са образувани два български национални района: Романовски (по-късно Коларовски) и Цареводарски (преименуван в Ботевски).През 1925г. в Одеския край се създава третият район – Голямбуялъкски (Благоевски).През 1927г. е създаден четвърти български национален район – Олшански. В Крим възникват 9 национални селски съвета. (37)Мнението на повечето изследователи на историята на българската диаспора в Украйна е, че в периода след революцията през 1917 г. до началото на масовите репресии в средата на 30-те години българите получават своеобразна административно-културна автономия.Тъй като живеят компактно (предимно в Южна Украйна), те са обединени в няколко национални района: Ботевски и Коларовски (около Запорижие), Благоевски (около Одеса) и Олшански (около Кировоград). Съгласно редица решения на украинската власт се създават държавни структури, които се занимават с националните малцинства.Благодарение на Кръстю Раковски, посетил българските села в Таврия през 1922 г. се появява указът на украинското съветско правителство, подписан от него за създаване на народни (начални) български училища в Украйна, в които се преподава на български език.В Преслав е възстановена дейността на гиманзията, наречена вече “Български педагогически техникум”, където започват да се обучават кримските българи и дори българите от Одеса. До 1936г., когато е закрита тя става важно просветно средище и истинска опора на българщината. В Инзово, Ботево и Коларово се отварят и средни училища – гимназии.През 1924 г. в Украйна има 43 български училища с 4314 деца и 98 учители. Година по-късно училищата са 74, броят на учениците нараства до 7185, а учителите – до 109. (38)Така почти 90% от българчетата са обхванати от образователната система. Преподаването се води на български език по специално подготвени учебници по български език и литература, физика, естествознание и география. По-късно, през 1931-1937 г. се появяват и други учебници на български – по математика, ботаника, зоология, анатомия.Пак по това време е създаден Българският театър в Одеса. В Харков възниква издателство за литературите на националните малцинства, в което има и българска секция. Издават се вестници и списания на български език.Украинският учен д-р Елза Стоянова е автор на интересното изследване “Письменность болгарской диаспоры на Украине – 1861-1993”. Тя твърди, че през периода 1917-1944 г.на български език в Украйна са издадени 1037 заглавия с общ тираж 1,7 млн., като художествената литература обхваща 179 заглавия с тираж 175 000. През този период украинските българи издават и 17 обществено-политически периодични издания на български език. (39)Цялата просветна и културна дейност обаче е силно идеологизирана в болшевишки дух, което е неизбежно за епохата. Същото важи и за литературата на български език.Главното е това, че украинските българи са имали възможност да четат на родния си език. Освен това, книгите и периодичните издания на български език спомагат за ражданетона местни автори-българи. Постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература. Сред по-известните нейни представители са прозаиците Николай Фуклев и Михаил Хаджийски и поетите Димитър Марков и Иван Гедиков.По такъв начин постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература.През 1926г. според официалната статистика в Украйна живеят 92 078 българи.По същото време в документи на българските съвети и партийни органи се посочва цифрата 200 000 души. Според приазовския българин и историк Михаил Дихан, който живее в емиграция, българите в Украйна през 1926г. са 120 000 души, в Крим – 13 000 души и в Молдовска АССР (по левия бряг на Днестър) 6 000 души.Според бесарабския българин Владимир Дякович, който по това време живее вБългария и оглавява Съюза на бесарабските българи, създаден през 1918г., през 1928г. в цяла Бесарабия, Украйна и Крим живеят 530 000 българи. (40)Суровите изпитания пред тях обаче тепърва предстоят. След смъртта на Ленин през 1924г. започва борба за власт сред болшевишката върхушка. Постепенно на власт идват привържениците на грубите форми на тоталитаризъм начело със Сталин. Установяването на неговата еднолична власт в края на 20-те години означава отказ от НЕП.Украйна и СССР навлизат в един от най-мрачните години в своята история – периода на сталинизма (1929-1953).Сталин обявява нов курс на индустриализация с форсирано развитие на тежката промишелност, както и насилствена колективизация на селското стопанство. Към края на 1932 г. в Украйна са колективизирани почти 70% от селските стопанства, които обработват над 80% от земеделската земя. Този процес засяга силно и селата в българска Таврия.

За богатствата на таврийските български селяни, на които посягат болшевиките съдим по сведенията на М. Хаджийски. За своето родно село Инзовка той разказва следното:

“Селото е разположено на десния бряг на Лозотовка, в равнище. По брега на реката са орманджийските лозя, които заемат една площ от 15 000 декара. А общо селото има 80 000 декара удобно землище. До 1917г. селото имаше повече от 120 конни и моторни вършачки, до 500 жетварки. Всяка пролет инзовци изкарваха на пасището в Толоката 50 000 овце.В Инзово имаше десетки селяни с по 2000 – 3000 декара земя, с 15-20 коня в обора.Това приказно богатство, разбира се, дължи на упорития труд, на обичта към майката земя, на каквато е способен нашия българин.” (41)През 1932 г. болшевишката власт секвестира цялото зърно на селата от Запорожието. Заможните селяни в тази богата и плодородна земя масово са обявени за кулаци, а по-бедните – за подкулаци, защото

отказвали да станат колхозници

За да се сломи съпротивата на селяните, властта използва всякакви прийоми. Започват с проверки и репресии по домовете на българите и украинците за скрито жито, което според издадените разпоредби е престъпление. Българите, като по-безхитростни хора, както разказват очевидци, сами посочвали къде са заделили храната на зимата.В резултат на разкулачването стотици български семейства са изселени в Сибир, от където повече никога не се завръщат, а имуществото им е конфискувано. Това е ново преселение, само че организирано по политически причини и то като жестока форма на репресия на властта.През 1932-1933г. милиони хора в Украйна, включително и българи, умират от изкуствено създадения от болшевиката власт глад. Масовият глад в Украйна (1932-1933) е известен в украинската история още като “Голодомор”.В Украйна той е много голям, заради жестоката разправа на болшевиките с масово съпротивляващите се селяни и безпощадното изземване на храните. Масова практика, въведена от болшевиките в тези години е на т. нар. “черни дъски.” На тях са били изписвани селата, които не изпълняват “зърнозаготовките”. Поради неизпълнението на плана за предаване на зърното непокорните украински села са обкръжавани от въоръжени отряди, които не допускат под заплаха от разстрел неговите жители извън своето село. Така гладуващите селяни са обричани на сигурна смърт.Изследователите на Голодомора констатират, че гладът е започнал в края на лятото на 1932г. Той достига своята кулминация до началото на пролетта на 1933 г.и приключва в началото на лятото на 1933 г. Именно за тази по-малко от една календарна година в Украйна са загинали милиони хора.За украинците Голодоморът от 1932-1933 г. е голяма трагедия и престъпление против човечеството – геноцид.Престъпният режим на Сталин не само убива една голяма част от украинския народ, но и използва Голодомора, за да русифицира допълнително Украйна. През 2010г. в Украйна се появява една уникална карта “Голодоморът през 1932-1933г.” На картата са показани пътищата, по които са били преселвани с цели ешелони хора от Русия и Беларус на обезлюдените украински земи. Според приложената към нея таблица на преселниците към края на 1933г. са били преселени 33 000 домакинства (семейства) в Одеска, Донецка, Харковска и Днепропетровска област заедно с коне, крави и други домашни животни.Така тези райони са допълнително русофицирани. Излиза, че проруски настроената днес Югоизточна Украйна е резултат от Голодомора от 1932-1933г. и по-нататъшното масово заселване на обезлюдените украински земи предимно с руснаци.Трагедията на украинския народ от 1932-1933г. е и българска трагедияБългарските жертви на Голодомора обаче и до днес не са проучени. Този въпрос стои като открито предизвикателство пред поколения български историци.Проблемът е сериозен, защото може да се говори не само за един, а за цели три Голодомора: през 1921-1922г., (“първи глад”), през 1932-1933г., (“Великия глад”) и през 1946-1947г., (“втория сталински глад”), чиито жертви към този момент не могат точнода бъдат определени.Счита се, че време на двата Голодомора от 1921-1923 г. и 1932-1933 г. българите в Таврия дават общо около 30 000 жертви. Поне 20 000 души са измрелите по време на “Великия глад” от 1932-1933г. През зимата на 1946-1947 г. сталинската власт организира нов следвоенен Голодомор и в Бесарабия (Молдова и Одеска област на Украйна), при който умират над 70 000 етнически българи. Така общо в трите сталински Голодомора по приблизителни данни умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е около 1/3 от техния брой.Ето как е описал най-мащабният глад от 1932-1933г. украинецът Станислав Хусак:”Зимата на 1933г. била страшна. През януари само един от всеки пет останал жив.По улиците на запустелите села се търкаляли трупове на деца, старци и жени. Неестествено присвити мъртъвци са валели по дворищата. Останалите полуубити от глад нямали сили да изкопаят гробове в замръзналата земя.През март части на НКВД обградили областта. Никой не бивало да влиза или да излиза от нарочените за унищожение села. Не можело да се внася храна. Гладът и студът довършили хората. Мълвата разправя, че се спасили само две кърмачета, които майка им натоварила на случайно преминаващ през гората товарен влак. Майката не се качила с тях, за да не пострадат и децат, ако я открият (пропускам описание на случаи, каквото човешкият слух не бива да чува)…През април вдигнали блокадата и украинците влезли в българските села. Заварили мъртвило. Вятърът затръшвал врати и прозорци. Единствените изправени фигурибили бостанските плашила. Нямало кучета, нямало животни. За да не избухне епидемия, погребвали мъртвите българи в масови гробове, без кръст, без име. Никой не помнел рожднната дата на мъртъвците. Но всички знаели датата на смъртта – 1933 г. От тогава няма български села в Приазовието.” (42)Демографският удар върху българските селища в Таврия от глада е голям, но те не изчезват. По най-нови изследвания вследствие на Голодомора жителите на българските села са намалели в тези страшни години от 60% до 80 %.М. Хаджийски пише в книгата си за силно изразена демонстрация на солидарност в рамките на общността дори на междуселищно ниво в тези страшни години. Той дава за пример будните и заможни за съветските условия жители на село Паланка (Федоровка, Българска Покровка): “Покровци са се проявили като добри българи през време на гладав 1933г. Това селце единствено в Таврия не почувства глада и с помощта, която направи, бяха спасени много българи от гладуващите села.” (43)Икономическият удар върху българската общност обаче е голям и се отразява върху благосъстоянието й за десетилетия напред. От “златната Инзовка” и “сребърния Преслав” остават само спомени. М. Хаджийски отбелязва с тъга съдбата на своето село Инзовка, най-богатото българско село в региона: “Златната част от селото днес е в развалини”. (44)От 1936 г. сталинският режим започва планомерния разгром на всички български национални институции в Украйна. Репресивната машина е задейтвана и работи с пълни оборити по инструкции от Москва. Украйна и целият СССР навлизат в мрачните години на “Големия терор” (1936-1939).

“Големият терор” съвпада и с брутално настъпление срещу културно-просветните придобивки и институции на приазовските българи. В мащабите на похода си срещу българщината и разнообразието на формите на репресия болшевиките надминават руските царски власти.През 30-те години на XX век на територията на Запорожка област в Украйна има два български национални района – Коларовски и Цареводарски. Сталиновата политика срещу националните малцинства води до тяхното ликвидиране, съпроводено със зловещи репресии и геноцид над интекелтуалния елит на българската общност.Сталин ликвидира културно-просветна автономия на българите. Насила е прекъснато интензивното културно развитие на българската диаспора в Украйна. Населението е подложено на масова русификация на комунистическа основа. Целта е да се заличи българският корен.Преславският български техникум става руска гимназия. През 1936 г. в сградата му е открито десетокласно руско училище. Неговата богатата българска библиотека е изгорена. Болшевиките унищожават дори портретите на българските национални герои будители и революционери като отец Паисий, Христо Ботев и дори стари български картини, донесени от първите бежанци в Таврия и съхранени от техните потомци в продължение на десетилетия.Подобна на Преслав е съдбата и на останалите български училища в Украйна. Съветското правителство закрива всички български училища, забранява изучаването на български език, затваря българските театри и забранява издаване на български вестници.Сталин включва българите в Украйна сред “враговете” си подобно на останалите национални малцинства в империята му. Обучението на роден език се възприема в националните училища като опасно, защото създава предпоставки за укрепване на национализма на местните хора, което би подклаждало сепаратистките им тенденции.Особено вредна роля за разпалване на терора в Таврия имат политическите емигранти българи комунисти, изселили се в СССР от България след събитията от 1923-1925 г.Те стават предани сътрудници на болшевиките, които на свой ред им поверяват властта в Таврия. От тези емигранти комунисти дунавски българи се набират част от управленският елит на Таврия. От тях назначават служители в милицията, директори на училища, кметове, дори журналисти във вестници.Типичен пример е редакцията на българския вестник “Колективист” в град Харков. Журналистите там се занимват с клюки, клевети и доноси пред съветската власт, с което засилват сами репресивната вълна. Описват българите в Таврия като “разбойници” и “бандити” и разпространяват лъжата за съществуване на “нелегално антисъветско правителство” в Таврия. Скоро вестникът е спрян, но поради доносите му и клеветническите материали в 1936-1938 г. в Таврия са били арестувани 5000 българи. (45)Вълната от репресии над българското национално малцинство в Украйна достига своята кулминация през 1938 г. На 1.02.1938 г. народният комисар по вътрешните работиН. Ежов подписва указ за началото на операция против “българите и македонците.” Новоизлюпените “македонци” са създадени с декрет на Коминтерна през 1934 г. като нова нация и реперсивната машина на НКВД няма как да не се съобрази с този акт на другаря Сталин.Започват нови масови арести и физическо унищожение на лица с български произход.На арестуваните са повдигнати скалъпени обвинения за участие в антисъветски заговори, шпионаж, подготовка на терористични актове и други всевъзможни противодържавни действия и престъпления по съветския наказателен кодекс.На жестоки гонения са подложени видни представители на българската интелигенция – писатели, журналисти, учители. Унищожени са българските обществени дейци и интелектуалци в Украйна, Приазовието и Одеска област. Истинските мотиви за репресиите над тях са преди всичко тяхното устойчиво и неподдаващо се на асимилация национално съзнание. Българите са съдени и заточени в трудово-изправителните лагери в Сибир, Магадан и Соловки.Целият колектив на Педагогическия техникум в Преслав е репресиран и обвинен в съчастие в измислена българска националистическа организация. През 1938 г. учителите Гаврил Нейковски, Фъодор Папазов, Захари Димитров и Невена Генчева са арестувани и набързо разстреляни от НКВД в затвора в град Днепропетровск. Другите членове на учителския колектив са заточени в лагерите.

Масови разстрели на таврийски българи (общо 235 души), обявени за “врагове на народа” има на 1 и 2.11.1938 г. (46)

Сред хилядите жертви на сталинския терор от средите на българската интелигенция е писателят Никола Фуклев от Преслав, който е автор на голям роман за живота на местните българи “Позлатена земя”. Той е обвинен в “национализъм” и влиза в списъка на “вредителите в литературата”. Той е арестуван на 10.02.1938 г. Осъден е на 28.10.1938 г. от “особената тройка” при УНКВД за Харковска област. Разстрелян е на 4.11.1938 г. в Харков. Книгите му са изгорени, а името му е забранено даже да се споменава.Българинът Михаил Вичев, който е кмет на Коларовка по време на строителството на паметника на жертвите на сталинизма в селото през 90-те години на миналия век разказва своята тъжна родова история: “Дядо ми беше репресиран през 1938 г. През нощта дошли. Викат го в кантората на колхоза. Той казал, че след пет минути ще се върне, но тези пет минути се оказаха навечно. В Коларовка имаше работилница, където шиеха, бродираха, плетяха, тъкаха, и майка ми беше там една от най-челните. Работите й се експонираха на различни изложби. Но й казаха, щом си дъщеря на врага на народа, трябва да те уволним.”

Има хиляди подобни такива трагични семейни истории.

Спорен остава мащабът на терора над местните българи и броят на жертвите. Повечето изследователи говорят за 5000 души репресирани, т.е. арестувани и избити в периода 1936 – 1938 г. (47)Според други автори обаче цифрата на българските жертви е доста по-голяма – над 20 000 души. (48)Ако включим към тях и жертвите на масовия глад, тогава цифрите на репресираните ни сънародници стават наистина ужасяващи. От 60 000 българи, живеещи тогава в Запорожка област са репресирани 30 000 души, т.е. половината. За 60 % от тях смъртта настъпва вследствие на разстрел като “враг на на народа” или от масов глад!През комунизма в Русия и СССР са пострадали всички народи. Българите обаче заемат челно място сред най-жестоко репресираните. Някои най-нови проучвания по този въпрос поставят българите в тази черна класация на трето място непосредствено след украинците и германците.През 1939 г. окончателно са унищожени и двата български национални района в Украйна.Районният управител на Таврия Стефан (Степан) Цвятков е сред разстреляните българи още през 1937 г. (49) Днес е издигнат негов паметник в село Коларовка, който е и символ на всички български жертви на съветския комунизъм.

Паметникът на Стефан Цвятков в Коларовка

Паралелно с това в 30-те години се забелязва и настъпление срещу православните традиции на таврийските българи.

Войнстващият фанатичен атеистичен болшевишки режим посяга и на техните православни християнски традиции. Предприето е масово разрушаване на десетки църкви, съпровдено с изгаряне на икони, някои от които са носени още от бежанците от България, и църковна утвар. Свещениците са безмилосно преследвани и разстрелвани. (50)

Така в края на 30-те години, в самото навечерие на Втората световна война почти целият елитът на таврийските българи е обезглавен от болшевиките.

Всякакви прояви на български национален дух се оказват забранени. Сталин почти успява да реализира замисъла си за превръщането на българската диаспора в Украйна в безропотна робска маса. И може би е щял да успее в това си зловещо начинание, ако не беше германо-съветската война, започнала на 22.06.1941 г., която изправя диспората ни в Приазовието пред нови изпитания и предизвикателства.

С просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя

Трагедията на едно завръщане в България (1943-1944)

(Част втора)

“Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”

Из писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.

Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г.

Във втората част от нашата поредица (виж ТУК първата част,б.р.) посветена на историята на тази българска диаспора се спираме на преселението на нейните представители в България. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и неистовото желание на таврийските българи да намерят спасение от нейните ужаси в своята Родина.

На 22.06.1941г. започва германо-съветската война. В Украйна настъпват групата армии “Юг”. Цялата украинска земя става отново бойно поле.

Според плана “Барбароса” в Украйна нахлуват частите на немската група армия “Юг”под командването на Г. фон Рундщет. В нея влизат немски, унгарски и румънски войски.

Група армии “Юг”напредва бързо. До средата на юли 1941г. под немска окупация са вече цяла Галиция, Западен Волин, Буковина и Бесарабия.През юли 1941г. започва битката за Киев. Решаващо значение за по-нататъшния ход на военните операции е битката под Уман.В август 1941г. в котела при Уман са пленени 103 000 червеноармейци. Разгромени са съветските войски, прикриващи подстъпите към Централна и Източна Украйна. След поражението при Уман съветските войски взривяват Днепрогрес и отстъпват на левия бряг на р. Днепър.Отбраната на Киев продължава 72 дена. В средата на септември 1941г.с мощни удари от север и от юг съветският Югозападен фронт е разгромен. В киевския котел попадат цели

трисъветски армии и част от силите на още две армии. При Киев са пленени 665 000 души.

Почти едновременно с битката за Киев започват боевете за Одеса. Отбраната на града продължава 73 дена. На 16.10.1941г. румънските войски завладяват Одеса. Основните сили на Приморската армия, защитаващи града, са евакуирани в Севастопол.

През октомври 1941г. се води и първата битка за Харков, който пада в германски ръце на 25.10.1941г. По същото време е нахлуването на 11-та германска армия започват битката за Крим. Полуостровът е окупиран окончателно в юли 1942 г., когато след 250 дни борба е превзет Севастопол.

Както в цяла Украйна, боеве се водят и в Таврия. Районът на Приазовието е окупиран през есента на 1941 г. , когато се разпада целият южен фланг на съветската отбрана на Източния фронт.

Войната има и друго лице за съветските граждани. Нахлуването на войските на Вермахта разклащат нейните устои, а с рухването й в прифронтовата зона се развихря “червен терор”.

Започва евакуация на изток на промишлените предприятия, суровини, продоволствие и специалисти. Това, което не може да бъде евакуирано се унищожава. Спецчасти взривяват фабрики, заводи, жп линии, потопяват шахти.

При евакуацията в Украйна са извършени нови престъпления на комунистическия режим спрямо собствените му граждани, за които десетилетия наред не се говори. Болшевиките тайно взривяват Днепрогрес в Запорожие. В Днепропетровск е взривен хлебокомбината заедно с работниците в него. В Одеса при отстъплението са потопени приморските квартали заедно с жителите им, а ранените червеноармейци са изхвърлени в морето със санитарните машини. От Харков извеждат стотици представители на интелигенцията,

за да ги запалят и изгорят в един дом. В Уман живи минират хора в погребите.

Подобни примери има много из цяла Украйна. Паралелно върви и евакуацията на затворите. Там въпросът е решен по сталински – чрез разстрели на политическите затворници. Тези убийства са част от вълната екзекуции, извършени в началото на войната от НКВД в цялата западна част на СССР от Прибалтика на север до Украйна на юг.

Войната води нови бедствия за таврийските българи.

Селищата на приазовските българи са опожарени, разрушени и разграбени. Много жертви на фронта и в тила от сталинските репресии понася цивилното население.В писмото на таврийските българи до българския цар Борис III, за което ще стане дума по-долу те описват бедствията на войната по следния начин: “В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни.” (1)

При евакуацията както се нарича процесът на оттегляне на съветската власт и войски частите на Червената армия отнасят голяма част от добитъка, земеделския инвентар и дори заграбват реколтата, произведена от селяните. Населението отново започва да гладува.

След окупацията й Украйна е разделена на четири зони, всяка от която има различен статут: райхскомисариат Украйна, дистрикт Галиция, включен в полското генерално губернаторство, немска военна зона (Черниговска, Сумска, Харковска област и Донбас) и област Транснистрия, анексирана от Румъния.

В състава на райхскомисариата е обособен отделен генерален окръг Крим с полуокръг Таврия. Той се управлява от германски генерален комисар. Град Николаев е център на друг окръг, управляван също от генерален комисар на Райха.

Румъния формира своя окупационна зона, наречена Транснистрия. Това еадминистративно-териториална единица, между Южен Буг и Днестър, включваща части от Винницка, Одеска, Николаевска област на Украйна и части от Молдова с център първо Тираспол, а след това – Одеса.

Фактически в Таврия е установена германо – румънска окупация. Военно-окупационният режим в Приазовието продължава от октомври 1941 г. до септември 1943 г. В някои райони германците управляват съвместно с румънските военни органи или с администрация на украинските националисти.

Българските села в Таврия

В окупираните територии започва прилагане на политиката на “новия ред”. Богатите украински земи са подложени на икономически грабеж. Изнасят се суровини, оборудване, продоволствие, произведения на изкуството. Германската икономика по време на войната изпитва недостиг от работна сила. Затова започва да използва принудителен труд на работници от окупираните източни земи, вкл. от СССР. Започва принудителното мобилизиране на младежи за работа за Райха – “остарбайтери”.

Най-масово те са изпращани през пролетта на 1942г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.

В Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки и трудови условия. Броят на таврийските “остарбайтери” не може да се установи със сигурност, но се предполага,

че са били между 5000 и 40 000 души. (2)

В тези условия единствената надежда остава България – съюзник на Третия райх от 1.03.1941г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос

с подкрепа на българската държава. По инициатива на писателя Мишо Хаджийски

през април 1942 г. таврийските българи пишат писмо до Н. В. Цар Борис III с молба да ги приеме в България. Таврийците търсят спасение в България – прародината, която те винаги са смятали за истинска своя Родина – майка.

Поради важността на писмото ще го цитираме изцяло.

До
Н.В. Царя
на българите

Борис III

Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия.

С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски.

Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!

Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца – умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите.

Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск.

Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година – две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.

Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:

Д-р Иван Милчевски

Георги Е. Малев, селянин

Мишо Хаджийски, писател

Георги Соломонов, учител

Танас Чипчев, учител

Павел Савов, учител

Иван Иванов, учител

Иван Фуклев, учител

Васил Малчев, учител

Тодор Терзиев, селянин

Георги Върбанов

Димитър Милчевски

Райна Кочкова

Елена Милчевска, учителка

Ана Милчевска

Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.

Таврия, Украйна

20 април 1942.

Писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.

Писмото е изключително силно и въздействащо. В синтезиран вид таврийските българи излагат своята тежка участ и предлагат на българската власт и лично на цар Борис III пътища за решаване на тяхната съдба. Фактически писмото представлява програма с предложени два варианта.

Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.

Таврийските ни сънародници искат да им се разреши да имат в своите села администрация, “подчинена пряко на немците, но не на русите.” Автономията трябва да включва назначаване на български полицаи, разкриване на български училища, в които да се преподава на български език и изпращане на български консул в този район, който да поема закрилата на техните права.

Вторият вариант, който е предложен е преселение на жителите на 28 български села.

Разчитали са изглежда на искрено съдействие, защото знаят, че българската държава има последователна политика по защита на правата и интересите на своите сънародници под чужда власт, което се потвърждава от териториалните промени в границите на Царство България в периода 1940-1941 г. Тогава с много такт дипломацията на Н. В. Цар Борис III успява да осъществи мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор от 1919 г. и да върне в пределите на България изцяло и при условията на пълен суверенитет Южна Добруджа и условно, докато трае войната Вардарска Македония, Поморавието, Западните покрайнини и Беломорието с островите Тасос и Самотраки.

Таврийските българи разчитат царят да намери подслон и за тях, така както е сторено това от българските власти за сънародниците им от Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието и Западните покрайнини. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи.

Писмото от името на 60 000 таврийски българи до Н. В. Цар Борис III завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: “Дано даде Бог са бъдем заедно! “То е подписано от още 16 души – основно учители, интелектуалци и кмета на село Инзово (Инзовка). Това са различни представители на българската интелигенция в Таврия.

Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организатора на преселението на таврийските българи в Родината.

Мишо Хаджийски – писател, журналист и водач на таврийските българи

Михаил (Мишо) Хаджийски е роден на 27.11.1916г. в село Инзово (Инзовка), Запорожка област на днешна Украйна. Детството му е трагично, като на много деца, свидетели на революциите, довели до установяване на кървавата болшевишка диктатура.Баща му загива на фронта като войник през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение вследствие на големия глад от 1921 г. – първият в съветската история.Така Михаил остава кръгъл сирак. Отгледан е от своя дядо. Расте любознателен, с ярко изразено чувство на дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава.

През 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език в село Преслав (Таврия) – културната столица на приазовските българи.

През 1937 г. постъпва в Киевския държавен университет и започва да учи руска филология. Едва ли е имал някаква друг възможност за избор на специалност. Краят на 30-те години съвпадат с “големия терор”, при който репресиите засяга силно и таврийските българи, чиято културната автономия е унищожена от Сталин.След дипломирането си М. Хаджийски работи като журналист и редактор в Украинското държавно издателство за националните малцинства в Киев.Въпреки суровото време и цензурата, характерна за съветския тоталитарен режим М. Хаджийски демонстрира своя литературен талант и успява да издаде няколко книги и сборници с разкази.Дарбата му е оценена високо още през 1938 г., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник с разкази “Разлив”. А тогава Мишо Хаджийски е само на 22 години.

От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази – “Нощите край Лозоватка”, “Из Бесарабия”, “Пуста чужда чужбина”, “Българи в Таврия”, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата “Банови дворища”, подготвя за печат последния си сборник с разкази “Стара Таврия”.

Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В тях пълноценно са представени битът, историята и духовността на

Таврия – неговия малък “български остров”, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.

Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще – добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен “Йовков на таврийските българи”.

Войната от 1941 г. обръща и жеговия живот, както този на милиони хора в СССР. През лятото на 1941 г. М. Хаджийски получава повиквателна за мобилизация в Червената армия. Не е ясно дали въобще се е сражавал и къде е станало това, но със сигурност се знае, че след разгрома на неговата военна част край Киев е бил пленен от германците.

М. Хаджийски успява обаче да избяга от пленническия конвой. Добира се до родното си село Инзово, където за известно време се укрива. По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване. Дейността му е апостолска.

Подписва писмото до цар Борис III от април 1942 г., което е само етап от подготовката на преселението. В него се съдържа заявка за преселението, което към този момент не е било ясно дали въобще може да се осъществи.С това обаче процесът на подготовка на преселението стартира. Негов двигател от самото му начало е тъкмо М. Хаджийски. Пред германската окупационна власт той заявява своята етническа българска принадлежност. Разчита поради съюзническите отношение на България с Германия това да му гарантира свобода на действие. Така и става.Като етнически българин М. Хаджийски получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България. Успява да се снабди чрез един румънски офицер с документ за свободно придвижване в окупационните зони.

Важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г. Тогава М. Хаджийски поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на

60-хилядната ни общност в Таврия.

На 12.05.1942 г. той посещава българската легация в Букурещ, където носи писмото на таврийските българи до цар Борис III. Писмото е прието и е изпратено чрез пълномощния ни министър в Букурещ Стоян Чомаков лично до министър-председателя проф. Богдан Филов.

На 12.05.1942г. българската легация в Букурещ дава открит лист № 55 на М. Хаджийски да дойде в София.

На следващия ден съгласно по-късно издаденото му удостоверение на дирекция на полицията № 28603 той пристига в София, носейки със себе си писмото до цар Борис ІІІ.

В България М. Хаджийски развива широка дейност в изпълнение на своята кауза по организиране на преселението.

М. Хаджийски създава “Институт за опазване на Таврия”, в който членове стават изтъкнати български интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски,

проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Иван Леков, Петър Динеков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Капитанов, както и журналистите Христо Бръзицов, Александър Дякович. (3)

На 4.09.1942 г. М. Хаджийски получава открит лист от Дирекция на националната пропаганда. Това му позволява да обикаля страната и да изнася публични лекции на тема “Българите в Украйна”. Съдействие му оказва Съюза “Отец Паисий”.

Намира съмишленик в лицето на председателя на съюза проф. Георги Генов.

Той е роден в Котел през 1883г. Завършва право в София и специализира международно право в Париж, Рим и Хага. Университетската си кариера започва през 1920г. Става декан на Юридическия факултет, а през 1937г. и 1938г. е избран за ректор на Софийския университет.Преподава едновременно и в Свободния университет. Автор е на много научни трудове, от които най-важните са: “Източният въпрос”, “България и Обществото на народите” (1938 г.), “България и Европа. Сан Стефано и Берлин” – 1878″ (1940 г.) и др.

Има специални изследвания в международното право и теорията на правото. Публикува и много статии в периодичния печат – преди всичко по въпросите на външната политика, където е безспорен авторитет.

Проф. Г. Генов развива и обществено-политическа дейност. Още като студент се свързва с Радикал-демократическата партия. След преврата на 19.05.1934 г. се оформя като неин политически лидер. Участва в редактиране на нейните издания в. “Радикал” и сп.”Демократически преглед”. Освен високо ерудиран учен и общественик е и голям патриот. Патриотичните му разбирания са причини да стане един от ръководните дейци на създадени през 1927 г. Всебългарски съюз “Отец Паисий”, чийто председател е екзарх Стефан. По негова инициатива е издигнато искането за мирна ревизия на Ньойския договор, обосновано от него самия в труда му “Ньойския договор и България”.

Статия на проф. Г. Генов за съдбата на българите в Таврия от 1943г.

На 20.08.1942 г. ръководството на Съюза “Отец Паисий” изпраща до МнВРв София писмо. То е изключително важно, защото е опит за формулиране на цялостна национална програма за решение на таврийския въпрос. Набелязаните мерки са изпращане на български консул или поне висш офицер в Таврия, назначаване на българи в местната администрация, възстановяване на българските училища, издаване на български вестник, командироване на български свещеници в селищата с компактно българско население, изпращане на спешна помощ от лекарства и храни за бедстващите българи.

Много важна е бележката с внушение до правителството на проф. Б. Филов в писмото на съюза, която звучи и до днес актуално. “В национален интерес е тези българи да не се разпиляват, а “в близко бъдеще вкупом да бъдат преселени в България.” (4)

В началото на януари 1943 г. със съдействието на отецпаисиевци е издаден специален брой на вестник “Българите в Таврия”. Замисълът е тиражът му да достигне 10 000 броя, като приходите от продажбата му да послужат изцяло за подпомагане на таврийските българи.

Със съдействието на Съюза “Отец Паисий” М. Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове в провинцията, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи.

Публикува поредица от статии по темата в българската преса. Пише съобщения до народните представители в XXV ОНС, чете сказки и по националното радио.

През 1943 г. успява да издаде и книгата си “Българите в Таврия” и сборника “Пуста чужда чужбина”. (5)

Благодарение на тази му дейност българите в България разбират за съществуването на своите сънародници в Украйна. В България М. Хаджийски намира и личното си щастие. Създава свое семейство. В София той се запознава със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева, за която по-късно се оженва.

Но най-съществената част от неговата дейност е усилието му да подпомогне завръщането на таврийските българи в Родината.

Понякога М. Хаджийски отскоча и до родната му Таврия.

Документирани са две негови посещения – в края на 1942 г. и през лятото на 1943 г. Те са изключително важни, защото са свързани с организиране на бъдещото преселение. При обиколките си из българските селища той запознава жителите им с проекта за преселение към прародината. Кани ги да се върнат в Родината. Идеята за преселение е приета най-радушно от българите, които са били най-жестоко репресираните от съветската власт при колективизацията, разкулачването и голодомора. И това е обяснимо. За тях оставането в Украйна при очертаващи се перспективи за възстановяване на съветската власт, би означавало сигурна смърт.

М. Хаджийски намира последователи не само в средите на отецпаисиевци, но и сред някои български дипломати. Двама от тях ще станат активни участници в процеса на преселение. Това са Любомир Кузупов – офицер от запаса, пълномощник на българското правителство в окупирана от Райха Украйна и Иван Димитров Станчов – български консул в Галац, Румъния. Тяхната роля е специфична, но изключително важна.

Иван Димитров Станчов е роден през 1897 г. в Санкт Петербург, Русия, където баща му е български дипломатически агент. Той е син на дипломата и политика Димитър Станчов и Анна Станчова (родена графиня дьо Грено). През 1915 г. завършва Френския католически колеж в Пловдив. През 1917 г. е мобилизиран във флота. По-късно завършва Школата за запасни офицери в Княжево. През 1918-1919 г. работи като офицер за свръзка в качеството си на военен преводач на окупационните войски на Антантата.

Едновременно с това сътрудничи на българското военно разузнаване.Участва в укриването българско оръжие, подлежащо на унищожаване по силата на военните клаузи на Ньойския договор .Едновременно работи и в общинската администрация във Варна, където отговаря за настаняването на бежанците от Русия. През 1923 г. завършва право в Университета във Фрибур, Швейцария.

През 1928 г. постъпва на работа в българското Външно министерстерство. Така поема по пътя на баща си като дипломат. Първоначално е в шифровалния отдел, а по-късно в протокола. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Римкато трети секретар, по-късно като съветник, а накрая – като шарже д’афер. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел “Консулски” в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул на Царство България в Галац.

На този си пост подпомага преселването в България на компактни групи таврийски българи.Поддържа връзка с таврийските българи и пише често доклади до София. Автор е на ценни спомени. (6)

О.з полковник Любомир Кузупов е роден през 1893 г. Той е кадрови български офицер, участник във войните за национално обединение от 1912 до 1918 г., в които е награждаван с ордени “За храброст.” През октомври 1918 г. като капитан участва в акцията по спасяване на знамето на 1-ви пехотен Софийски полк. Член е на бойната група на полка, спасила полковата му светиня. След Първата световна война преминава на дипломатическа служба. От 1924 до 1931 г. е секретар в българските легации в Будапеща и Белград. До септември 1944 г. заема различни длъжности в МнВРи изповеданията.

О. з . полковник Любомир Кузупов

Подготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.

В началото на септември 1943 г. съветските войски извършват десант в района на Приазовието и на 6 септември с.г. превземат гр. Бердянск. Българските селища Преслав, Инозов, Троян и др. стават отново арена на тежки боеве, по време на които таврийските ни сънародници дават нови жертви. Германските войски започват да се изтеглят на запад, като опожаряват изоставените селища.Създава се критично положение. В доклада си от 21.09.1943 г. Ив. Д. Станчов отбелязва, че населението на българските села в Таврия между Мелитопол и Бердянск напуска панически района на бойните действия. Според консула над 20 000 българи се насочват към гр. Николаев. По това време той е най-западната точка на контролираната от украинските националисти територия и изходен пункт към румънската окупационна зона, т. нар. Транснистрия.Бежанците изминават над 200 км. път пеша с надежда да минат през Румъния в България. Румънските власти обаче не пропускат бежанския керван в Транснистрия. Затова българите са принудени да останат под открито небе, без храна и средства за оцеляване. Тук трябва да чакат месеци наред, за да бъде решена тяхната съдба.

В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.

Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регенство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.

Министър – председателят Добри Божилов

Д. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.

С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов – съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.

В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.

Л. Кузупов споделя в спомените си: “Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния – Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение – без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение. ” (7)

При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселението

на българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.

От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.

Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)

Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко – около 500 души. (9)

В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: “В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък – карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото – голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено – сред зима; януари и февруари.” (10)

Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пускането

на българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.

За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.

Както отбелязва в спомените си това е “трик”, който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че “германците са големи любители на ордени”.

“Това мое хрумване подейства чудотворно – отбелязва Л. Кузупов.

Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)

М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)

За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МнВР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)

В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.

Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:

“Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.

Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.

Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време – влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от “моите” бежанци”.  (14)

За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.

Бежанци от Таврия на път през 1944 г.

През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.

По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20.12.1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство. После заминават за мястото за тяхното преселение в село Германци (днес Добрево), Овчаровска община.

Насочват ги не случайно към това селище. До 1938-1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война на 1.09.1939 г.

След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в Родината българи. Таврийци от Инзово са настанени в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци (Добрево) семейства са от Инзово начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20.04.1942 г.

Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери заживяват мирно и тихо съвместно със старите български жители на селото.

За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево) пред автора на книгата” Българи в Таврия и таврийци в България” Атанас Марков Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г. в Северна Добруджа и преселник в Южна Добруджа по Крайовската спогодба с родителите си, разказва следното:

“Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри, момичета, другаруваха (момуваха) с момичита таврийчета техните връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и др. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи както нас. Мен ме вземаха, когато ходеха на съвместни седянки да ги пазя от кучетата (от ергените те сами се пазеха). Слушал съм и то най-вече по седянките, а и на други места, част от историята за тяхното идване в България. ” (15)

На 13.12.1943 г. правителството приема протокол, който определя процедурите по настаняване на преселниците. Служба “Обществени бедствия” към МВР трябва да поеме функции по посрещане и осигуряване с подслон. Отпуска се като първа помощ 400 000 лв. Разрешава се безплатно пътуване на изселниците по БДЖ, речните кораби и държавните автобусни линии. Предвидено е тяхното оземляване. На БНБ е наредено да обменя носените от таврийците пари – германски марки или украински карбованци. (16)

Всички административни и полицейски власти се задължават “да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места.”(17)

През януари 1944 г. към България се насочва група от 28 семейства от т.нар. габровска група – членове на Съюза на българите таврийци от български произход. Държавата им оказва двойна помощ. Сменени са им суми от 1000 марки, получени от преселниците в Одеса и върнати им обратно, вече на българска земя. Даден им е и държавен заем в размер на 40000 лева.

Вербална нота от 28.02.1944 г. на кралското министерство на външните работи на Румъния гарантира преминаването в България на 2,500 българи-бежанци. 500 ще пътуват с влак, а за други 2,000 е уточнено, че натоварени в кораб в Измаил ще бъдат разтоварени в Силистра или Русе. (18)

На 22.02.1944 г. от Одеса потегля осигурената от германската окупационна власт влакова композиция. На гара Тираспол ешелонът е очакван от Л. Кузупов. Той успява да качи на композицията и преселниците от Паркани. Изпраща писмо до българския пълномощен министър в Букурещ Иван Попов, в което го моли чрез неговите служители в легацията на гара Букурещ да уреди посрещането на преселниците с топла храна и мляко за децата.

Помагат и родолюбиви букурещки българи, които отпускат около 80 000 леи за облекчаване положението на пътуващите към България преселници. В акцията се включва и представителството на БПЦ в Букурещ, където преселниците пристигат на 26.02.1944 г.(19)

От Букурещ ешелонът заминава за Гюргево, от където българите се превозени чрез шлепове до пристанище Русе.

Много по-трудно се оказва преселението на бежанците от Паркани, които се движат пеш със своите коне и каруци. Л. Кузупов трябва да помага за битовото им уреждане и изхранване, вкл. с резервните части за каруците. За да се срещне с преселниците

Ив. Д. Станчов потегля към устието на р. Днестър. В спомените си той отбелязва следното:

“Заварих нещо потресаващо: няколко хиляди каручки, зачулени със скалъпени палатки от платно или кожи, единствено убежище на близо петдесет хиляди мъже, жени и деца. Изтощените кончета търпеливо пристъпваха от крак на крак, а дрипавите изгладнели хора се грееха поред на огньовете, палени със снопове тръстика. Когато ги заговорих, отговаряха ми на старинен, чист български език. Не ми беше трудно да си представя какво пътуване е било. Ужасих се. Безкрайни километри през заснежени, заледени поля, семействата, сгушени в каручките с тези кончета, от чиято издръжливост и сила зависи живота им., преживяващи с малкото храна, която бяха успели да спасят. Припасите им бяха на изчерпване, гладът вече беше белязал лицата им. Установих, че имам законно право и човешко задължение да ги репатрирам в България.” 

Ив. Д. Станчов и Л. Кузупов успяват да убедят германските власти да разрешат прехвърлянето на българските бежанци през р. Днестър на румънска територия.

След извършване на процедурите по дезинфекция “коларският” керван на таврийци навлиза в Бесарабия. Л. Кузупов ги насочва по маршрут, който минава през българските села.

Така съдбата връща част от таврийските българи към селата в Бесарабия, от където те са се изселвали в Таврия през 1861-1862г. Условията, при които се движи кервана са много тежки – сняг, дъжд, кални пътища. Но въпреки това преселението продължава. Помагат им с всичко възможно местните бесарабски българи, които намират сред преселниците свои далечни роднини. Керванът достига до гр. Измаил. Тук се запасява с необходимите хранителни продукти. После каруците с бежанци са натоварени на осем шлепа за България. (21)

На 13.03.1944 г. шлеповете с таврийските 630 българи пристигат на пристанището в Силистра. (22)

За преселниците това е най-щастливият миг в живота им. С просъзлени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя. Кадрите от кинопрегледите от онова време запечатват за историята тези вълнуващи моменти.

Сълзите на таврийските българи преселници, току-що стъпили на българска земя при Силистра, 1944г. Кадър от кинопрегледа

Посрещнати са топло от силистренци начело с кмета им Борис Коджабашев. Взети са мерки за тяхното настанява и снабдяване с топла храна. (23)

Обикновените силистренци се включват в акция за осигуряването им с храна и облекла. Младежите от “Бранник” им изнасят патриотични забави. (24)

От Силистра преселниците са изпратени за временно настаняване в селища от Силистренска, Дуловска и Тутраканска околия.

През март – април 1944 г. върви интензивна работа по преселението. Към 14.03.1944 г. от получилите разрешение да се изселят от Русия и Украйна 2 500 души в България са пристигнали първа група с влака от Гюргево 500 души, втора група с шлепа до Силистра от 600 души и трета група от 100 души вече е на път. (25)

На 4.04.1944г. М. Хаджийски споменава за преселили се 1375 души и останали в Одеса 274 души с пътни листове на ръце, които не са пожелали да заминат с първите групи и за които е повдигнат въпрос за тяхната неблагонадеждност.(26)

М. Хаджийски се застъпва пред българското министерство на външните работи за тези хора. Той се аргументира по следния начин: ние нямаме право да им откажем, понеже те са българи, а някои от тях са и български поданици. М. Хаджийски действително признава, че някои от кандидат-преселниците са българи, женени за рускини и са се откъснали от всичко българско. М. Хаджийски обаче смята, че след умело посрещане и възпитаване в България, в българска среда, те скоро ще се приобщят към Родината.

Тази негова позиция отново по убедителен начин характеризира неговата личност като горещ български патриот. Като такъв М.Хаджийски милее за българите, където и да са те по света. Старае се да даде на властта и други аргументи за това, че тези сънародници трябва да бъдат подкрепени в техния преход към земите на историческата им родина.

Той припомня, че българите-селяни от Крим и Таврия са “извън всякакво съмнение.” (27)

Те са били преследвани от болшевиките като заможни и богати българи. Трябва да има милост и за тези клети хора. И те да могат да се завърнат на свята българска земя.

1375 души от преселниците, дошли в България до началото на април 1944 г. са настанявани в няколко околии: Добричка, Балчишка, Генерал Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии.

Според едно писмо на директора на добричката поземлена дирекция Любомир Великов от 11.04.1944 г. до Дирекцията на земята те са били разпределени по следния начин: Добричка околия – 34 семейства и 104 души, Балчишка околия – 42 семейства от 147 души, Генералтошевска околия 24 семейства от 99 души.”(28)

В Дуловска и Тутраканска околии на преселниците са дадени задоволителни жилища. Предоставя им се земя по 40-50 дка, в зависимост от броя на членовете на семейството и добитъка им. Семействата са зачислени към десятките на селата. С техния добитък и зает инвентар е организирано засяването на дадените им земи. (29)

Добричкият директор на Поземлената дирекция споделя за констатирано разминаване между желано и реалност. Той донася, че в други околии, освен посочените, няма свободни земи. Липсва разпоредба за анулиране на сключени договори за дадени под наем земи на Б.З.К. Банка и фонда. Преселниците остават за зимата без получена земя. Българската администрация по места естествено взима мерки и решава проблемите.

Преселниците са настанени предимно в домове на приемни семейства и обществени сгради, като веднага получават земя за обработка и семе за посев.

На 7.04.1944 г. в Силистра пристига третата група от 95 таврийски българи, водени от пратеника на правителството М. Хаджийски. (30)

Сълзите на щастливите таврийски преселници, стъпили благополучно на българска земя при Силистра през 1944г. Кадър от кинопрегледа.

М. Хаджийски не остава с тях, а се връща обратно за да съдейства и на преселението

на последната група. На 20.04.1944 г. той изпраща доклад на вънпния министър

Д. Шишманов. В него обобщава за резултатите от акцията в периода от 20.12.1943 г.

до 10.04.1944 г. В доклада се сочи, че общата цифра на преселените до този момент

в България са “1575 души от Украйна, Таврия и Крим”. Но отбелязва, че това е много малък процент от пребиваващите българи в тези райони. Основната маса са останали

в селищата си поради невъзможност да се преселят или липса на служители на българското правителство, които да им съдействат и помогнат в трудния път към България.

На 24.04.1944 г. Ив. Д. Станчов изпраща последната група бежанци, като изготвя списък за тях. Това са 140 души с 28 каруци, водени от Никола Дондонов. На 11.05.1944 г. те влизат в Силистра през сухопътната граница с Румъния при село Остров. (31)

Насочени са към община Вокил в Дуловска околия.

На 11.06.1944 г. в Силистра идва следващата група преселници. Това са 11 души с 3 каруци и водач Павел Стефанов Добров. Българското генерално консулство в Галац ги снабдява с необходимите документи за пресичане на границата и преминаването през румънска територия, като е приложен поименен техен списък. (32)

Последната известна група бежанци 16 души пристига в България в началото на юли 1944 г. Тогава тя преминава граничния пункт при село Кардам. Откритите листове им са осигурени от българската легация е Букурещ.

Общият брой на преселниците не е точно установен. В проучвания по въпроса се говори за различни цифри.

В доклада на главния инспектор по преселението Продан Хаджиев до Дирекцията за земята от 2.05.1944 г. се посочва броят на пристигналите българи от Таврия, настанени по околии, както следва: Добричка околия – 74 семейства с 240 човека, Генерал Тошевска околия – 60 семейства с 91 човека, Балчишка околия – 67 семейства с 247 човека, Дуловска околия – 166 семейства с 558 човека, Тутраканска околия – 23 семейства с 92 човека. Общо това прави 390 семейства с 1228 човека. (33)

В цитирания по-горе доклад на М. Хаджийски от 20.04.1944г. се споменава за 1575 души от Украйна, Таврия и Крим. Цифрата 1575 души обаче служи само за ориентир. Причината е, че в нея не влизат новите четири групи, дошли след датата на доклада от 20.04.1944г.

Затрудненията в изчисляването на броя на преселниците идва и от самата документация, съставен от съответните длъжностни лица, които са използвали различни критерии. Ако някъде се посочват точни цифри, другаде се споменават само имената на главите на семействата. Понякога пък се прилагат едновременно и двата критерия. Освен това не всички околийски управители и кметове са давали своевременно данни за броя на преселниците. Друга пречка за точното изчисляване на таврийските преселниците е, че те често са сменяли местожителството си в България.

В най-новото изследване по темата “Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история” е прието, че през есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. в България пристигат около 1900 наши сънародници от Таврия. (34)

Не е изключено обаче те да са повече, пристигнали и по други пътища, за които няма документация в архивите.

Завърналите се в България са изключително земеделци. В доклад на областния началник по земеделието в Добрич намираме подробни данни за професията на 320 преселници от Таврия, настанени в Добричка и Шуменска област. 2/3 от хората са земеделци, работници или домакини. Единици са лекари, учители, агрономи или инженери. В групата има десетина души градинари и занаятчии. (35)

На преселниците в селата е дадена земя под наем, от свободните фондови земи.

За устройването им правителството на Д. Божилов приема два протокола с дати 25.02.1944 и 9.03.1944 г. В тях се доразвиват действията, предвидени по протокола от 13.12.1943 г. Новото е, че отпуснатите помощи към МВР за посрещане, подслоняване и изхранване на бежанците са по-големи – 1 млн. лева по протокола от 25.02.1944г. и 3,6 млн. лева на 9.03.1944 г. (36)

В друго свое заседание от 06.04.1944 г. правителството приема Постановление № 22, с което задължава Българската земеделска и кооператвина банка (БЗКБ) да отпусне под гаранцията на държавата на всеки таврийски преселник, който е земеделски стопанин сумата от 40 000 лева. При определени обстоятелства се допуска и по-голяма сума. (37)

След пристигането на бежанците в България на всички глави на семейства са връчени и

по 2000 лева безвъзмездна помощ от държавата. (38)

С 16-то Постановление на МС от 16.06.1944 г. е уреден въпросът с временното уреждане

на безплатното лекуване на преселниците. Според него всеки преселник от Таврия, ако

е беден и не може да плаща, се освобождава от всякакви такси за лекуване, както при лекуването в държавните и общински лечебни заведения, амбулатории, диспансери и пр., така и при домашно лекуване от служебни лекари – без да се изисква удостоверение за имотното състояние на болния, а само по устно заявление.

Решение за безплатно лечение на бедните преселници от Таврия

Взети са мерки за тяхното оземляване. На 14.03.1944 г. се провежда заседание на експерти към МВР, което набелязва мерки в тази насока. Експерите решават настаняването на преселниците да става компактно и в по-големи групи. Констатирано е обаче, че държавният поземлен фонд не разполага с достатъчно сводно количество земя.

Затова експертите предлагат да бъдат закупени от държавата земите в Южна Добруджа, собственост на румънци по чл. 5 от Крайовската спогодба от 1940 г. Това са над 150 000 декара земи, за които е преценено, че ще бъдат подходящи за заселването на таврийците. За да оземли преселниците, е набелязана дори крайна мярка като отчуждаване по законодателен ред срещу заплащане на някои от земите на едрите земевладелци в Добруджа, с което може да бъдат предоставени още 20 000 – 30 000 декара земя за преселниците. (39)

До септември 1944 г. преселниците са оземлени с обработване, със земя между 15 и 50 декара, както и с дворни места в селищата с площ около 2 декара.

През лятото на 1944 г. са набелязани и други мерки. Сред тях е строителството на жилища

за бежанците. Кредитирането на това строителство става от бюджета на МВР, като за целта е предвидено на основание на закона за гражданската мобилизация всичкитрудоспососбни преселниците да бъдат мобилизирани, както и майстори строители и работоспособни граждани. Има предложение с министерско постановление да бъде отпуснат безплатен строителен материал, а документите за строителната дейност да бъдат освободени от всякакви общински такси и налози. (40)

В акциите за настаняване и изхранване на бежанците активно се включват и органите на местната власт. На 13.03.1944 г. лично силистренският кмет Борис Коджабашев се обръща към МВР с молба за отпускане на 800 000 лева за закупуване на храната за хората и добитъка. При пристигането на втората група перселници в началото на април 1944 г., общината изразходва още 45 000 лева от своя бюджет за изхранването им. (41)

На кметовете на населени места, в които има настанени преселници е наредено да вземат мерки за изхранването и снабдяването им с необходимия селскостопански инвентар и семена за посев. Кметовете също така трябва да оземляват всяко тричленно семейство

с минимум по 30 декара земя и с по 5 декара допълнително за всеки следващ член на семейството. (42)

Преселниците от Таврия са снабдени в кратки срокове и с българско гражданство. Процесът стартира през лятото на 1944 г. и завършва през есента на 1944 г.

Това става след като на 4.08.1944 г. МВР уведомява областните директори, че таврийските българи ще бъдат приети за български поданици. Получаването на българско гражданство става по облекчена процедура. Тя включва подаване на индивидуални молби чрез местната община до министерството на правосъдието, като за молбата не заплащат никакви такси и гербови марки. (43)

Решено е ползването на административната услуга да бъде безплатно. Никой не може да

се обогатява за сметка на преселниците, потърсили отново спасение в Родината.

Специфично е че процесът на получаване на българско гражданство само стартира, но не

приключва към 9.09.1944 г. Едва в ноември 1944 г. таврийските преселници вече имат българско гражданство. (44)

От всички изложено до тук може да се направи изводът, че в годините на Втората световна война отношението на българските власти към таврийските преселници е било високо отговорно и национално.

Въпреки военновременната обстановка българските власти предприемат серия от много сполучливи мерки за устройване на таврийските българи. При това има организация както на централно, така и на местно ниво. Опитът в устройването на севернодобруджанските българи от 1940 г. помага много.

Българската държава съдейства за устройването на преселниците – осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа, безплатно медицинско лечение и др.

Така са създадени предпоставки за трайно вписване на преселниците в живота на Родината. Адекватните мерки на властта улеснява бързата и безболезнена адаптация на преселниците. Най-лесно това става при земеделците. По-трудно се реализират хората с други професии – чиновници, агрономи, инженери, лекари, учители, които се насочват най-вече към градовете. Местното население помага на преселниците да се настанят, да заживеят спокойно и да започнат да изкарват прехраната си с честен труд.

По-голяма част от таврийските българи веднага подават документи за получаване на българско гражданство и го получават във възможно най-кратки срокове.

Таврийците получават същия статут като българските преселеници от Северна Добруджа, напуснали земите си въз основа на Крайовската спогодба с Румъния от 1940 г. въз основа на споразумението за размяна на населението. Младежите в наборна възраст са призовани във войската и те постъпват в казарамите.

Въобще таврийските българи стават лоялни български граждани и всякаки подозрения за тяхната “неблагонадежност” бързо са разсеяни. Работливите от тях се радват на добри военновременни реколти и създават дори нови семейства. Такъв е случая с М. Хаджийски, който сключва брак със Савка Николаева.

През септември – октомври 1944 г. идват още таврийски преселници. Това е обаче последната вълна от Таврия. По-далновидните от тях успяват да си вземат жителство от някои селища от Северна Добруджа като Тулча и “минават” като преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.

Превратът на 9.09.1944 г. и окупацията на България без бой от Червената армия изцяло променя съдбата на таврийските българи и отваря още по-трагична страница в тяхната история. Мечтата им за Родина и родно огнище, сбъднала се за кратко е убита окончателно от жестоки комунистически репресии и нова депортацията по заповед на диктатора Сталин обратно към СССР. Депортация, при която активно ще съдейства и прокомунистическото правителство на т. нар. Отечествен фронт.

Бележки:

1. Писмото на таврийските българи до Н.В. Царя на българитеБорис III от 20.04.1942г.

2. Цифрата над 5000 остарбайтери е посочена в писмо от 1943г. на М. Хаджийски до директора на в. “Зора” Д. Крапчев. 40000 души посочва в своето изследване по темата

Б. Василева.

3. Хаджийски М. “Пуста чужда чужбина”. с. 256;

4. Писмо на Съюза “Отец Паисий” до МНВРИ от 20.08.1942г.

5. Тодоров П. България и съдбата на българите от Украйна и Молдова – В : Българите в Северното Причерноморие, т. 4, В. Търново, 1995г., с. 316; Хаджийски М. “Пуста чужда чужбина”. “Българите в Таврия” С. 1943г. брой единствен.

6. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, София 2000г.

7. Сп. ” Един завет”, бр. 4 2005г. 53, с.27 и сл.

8. Симеонов Р. Депортацията на таврийските българи в ССССР през 1945г.:Премълчаната история, с. 40;

9. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.11

10. Пак там, с.11

11. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), с. 28. Спомени на Л. Кузупов.

12. Симеонов Р. Цит.съч. ,с. 41.;

13. Пак там;

14. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), Спомени на Л. Кузупов.

15. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.50.

16. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 120.

17. “Държавен вестник” №285, 16.12.1943г.

18. ЦДИА, ф.327, оп.1, а.е. 1665 л.29

19. ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.3

20. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, Варна 2005г.

21. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), с. 29-30

22.ДА Силистра, ф. 155к, оп.1, а.е. 21, л.40

23. В-к “Подем” Силистра, /бр.166/17.03.1944г.

24. Пак там, бр. 167, 24.03.1944г.

25.ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.30

26. АМВнР, оп.1, а.е.80, л.37

27.Пак там

28. Симеонов Р. Цит. съч. , с. 45;

29. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.316

30. ДА Силистра, ф. 155к , оп. 1, а.е. 21, л. 45-46, 49-50

31. ДА Силистра, ф. 155 к, оп.1, а.е. 21, л. 73-75

32. ДА Силистра, ф. 155к ,оп.1, а.е.21, л. 87

33. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.41

34. Симеонов Р. Цит. съч., с. 47;

35. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.289

36. Вж. “Държавен вестник” за съответните дати

37. ДА Силистра, ф 3 к, оп. 14, а.е. 1, л.19

38. ДА Добрич, пак там, л. 130

39. Симеонов Р. Цит. съч. с. 49

40. ДА Добрич, пак там , л. 128

41. ДА Силистра, ф. 13 к, оп.2, а.е. 31, л. 90 и 97

42. ДА Силистра пак там, ф 3к., оп.14, а.е. 31, л.15

43. ДА Силистра ф. 18к, оп.1, а.е. 143, л. 64

44. Пак там, ф. 146, оп.1, а.е. 50,л. 64