Трагичната съдба на таврийските българи в СССР – преселници заедно с Бесарабските българи в Русия през XVIII и XIX век
Таврийските българи в Таврия , Украйна са българска диаспора, населяваща земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна.
Премълчаната война
Едва наскоро Янко Гочев извади тази война на светло на базата на не само на автентични български документи, но и на редица руски, шокиращи със своето съдържание. Всички безспорни свидетелства авторът е побрал в тритомник, благодарение на упоритата си изследователска дейност.
Тяхната история се счита за една от най-големите трагедии в новата българска история. Хиляди български граждани са изселени в Таврия, която заема полуостров Крим и съседни области в Украйна по време на Руско-Турските войни, а по-късно и след 9 септември 1944 г. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и желанието за спасение от нейните ужаси в своята Родина.
Там с големи усилия се опитват да устоят на опитите за насилствена русификация и едва оцеляват след „Голодомора“ – най-тежките, бедни и гладни години в страната, виновна за които е политиката на Сталин и неговия терор.
За жалост, всичко това до неотдавна беше тема табу за историографите и едва през последните две-три десетилетия се появиха интересни изследвания и статии за тегобата на тази група хора.
Българите в Таврия са близо 40 000 души. Те са заселени в общо 28 села в областта.
С какво се различават те от бесарабските българи?
Освен че са по-малко, те са били по-осезаемо засегнати от режима на Сталин. Както казах, те са и по-консервативни и съхраняват българските традиции точно така, каквито ги помнят непосредствено след изселението. Друга разлика е, че те минават под съветска власт по-рано и затова русификацията е по-голяма, както и навлизането на руските език и самосъзнание.
Любопитен факт е, че те се опитват да се завърнат отново в отчеството си. Тъй като през Втората световна война Таврия е окупирана от немците, българите отново са подложени на тормоз и се надяват отбратно в родината си да намерят подслон и малко спокойствие. През 1943 г. Мишо Хаджийски пише до Цар Борис III да разреши връщането им и той се съгласява. Тогава се преселват и хората от Северна Добруджа, съгласно спогодба с Румъния. 20 000 души тръгват към България само с дрехите на гърба си и тя ги приема, но начинанието се оказва злополучно. След края на войната Сталин нарежда всички тези бежанци да се върнат обратно. Единици се спасяват, фалшифицирайки гражданството си. Тези, които са се съпротивлявали, биват жестоко избити, а всички останали заживяват отново в Съветския съюз.
Как се отразява на таврийските българи конфликтът в Украйна? Каква е тяхната позиция?
Там беше тихо, нямаше военни действия, нямаше гражданска война, защото не разделят Украйна на две, и единственото, което искат, е тя да бъде независима. Какво решават политиците, е друг въпрос. Но днес се водят люти битки от Русия в Таврия.
Трагедията на таврийските българи
(Част 1-3)
Първа част
Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г.
Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за ” изменници и предатели” стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им репатриране към СССР. През комунизма това е тема табу за българската казионна историография.
Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат.
Без да претендирам за изчерпателност, по-важните изследвания по темата са дело на Бойка Василева (1), Елена Хаджиниколова (2), Иван Грек и Николай Червенков (3), проф. Петър Тодоров, който е съставител и редактор на цял сборник с документи и материали заедно с Благовест Нягулов (4), Йонко Бонов (5), проф. Стефан Дойнов (6), д-р Владимир Калоянов (7), проф. Тодор Балкански (8), Васил Митков (9), Георгий Журков (10), добричкия краевед Атанас Марков (11), Мишо Хаджийски (12), Румен Липчев и Наталия Симеонова (13), Радослав Симеонов (14), от РИМ – Добрич и др.
Сред тях изключително важни са изследванията на самите представители на общността и по-конкретно мемоарите на таврийския българин Георгий Журков, успял да се спаси със семейството си от депортация и явна смърт, Мишо Хаджийски, наречен още “Таврийския Йовков”, който е автор на “Българи в Таврия” – ценен труд, претърпял до днес три издания
(1943, 1994 и 2014г.)
И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата.
Тъкмо поради това казионните историци избягват открито да споменават за тези трагични събития във Втората световна война.
Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена.
В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война.
Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българи
са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII – XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османска власт в българсите земи на Балканския п-в поемат по пътя на емиграцията.
Повод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина на
XIX век.
Одисеята на българските преселници към Бесарабия
по време на тези войни е добре позната и отразена в българската историография.От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите – главната и вечна цел на руската имперска политика по Източния въпрос.Първото по-голямо преселение на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768 – 1774г., завършила с подписването на мирния договор от Кючук Кайнарджа от 21.07.1774г. От тогава датира създаването на първото компактно българско селище – Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 семейства бежанци от силистренското село Алфатар.Счита се в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 – 1774 и 1787 – 1791г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи.
В началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим – Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка.
Техните жители имат права и привлегии на чуждестранни колонисти в Русия като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под пряко подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна на свой ред пред руското Министерство на външните работи.”Обетовната земя” за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км. и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман. Южната й част е известна с древнобългарското название Онгъл и татарското Буджак. Тук е важно да се отбележи, че Бесарабия е трайно свързана с българската история. Тя е била в пределите на средновековна България от средата на VII век до падането й под византийска власт (1018), вероятно и малко след това, а после с някои прекъсвания и в периода от 1187г. до средата на XIV век. От тогава е тази земя е в Княжество Молдова, а от XVI век става част от Османската империя. След сключванетона Букурещкия мирен договор от 16/28.05.1812г. цяла Бесарабия преминава към Русия, чиято нова западна граница вече става р. Прут.До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващитеРуско-турски войни от 1806-1812г. и 1828-1829г. След първата война, водена от император Александър I (1801-1825) емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България – Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско.Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822г.За уреждане на статута на българите през 1818г. е създаден Попечителен комитет за чуждестраните заселници в Южна Русия, подчинен пряко на Министерството на външните работи. За негов председател е назначен генерал Иван Инзов (1768 – 1845), считан за благодетел на българите в Бесарабия.Генерал Иван Инзов
По негово настояване император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покопко-продажба. Българите са освободени от данъци за известен период и от носене на военна служба.Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население.Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829г. Русиякато победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор от 2/14.09.1829г., който дава възможност на всички българи, участвали във войната да се преселят в Русия. Българските бежанци се насочват компактно към селските районив южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища.По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимноот югоизточните и североизточните български земи. Все още не е ясен точния брой на преселниците. Той варира от 86 700 по данни на Иван Мещерюк до 130 000 – 140 000по данни на проф. Стефан Дойнов. (15)Сливналията Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се български семейства.Изселниците са предимно от Одрин, Бургас, Варна, Стара Загора, Сливен, Ямболи селата около тях.През 1831-1834г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 – 35 000 новодошли – след Руско-турската война от 1828-1829г. (16)
Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за “преселението” им в южноруските степи.
Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи. (17)
По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници.
След войната от 1828-1829 г. Русия въвежда ново административно управлението на колоните. Те са вече 83 на брой и са разделени на четири окръга: Кагулско – Прутски, Горнобуджакски, Долнбуджакски и Измаилски. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници, което влиза в състава на Попечителския комитет. Начело на Управлението застава управител с огромни правомощия в окръзите, пряко подчинен на министъра на външните работи на империята.
Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност
е Кримската война (1853-1856).
Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г.,
но се разраства до евреопейска след намесата на западните държави Англия, Франция и Сардинското кралство на страната на султана. През 1856 г. изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30.03.1856 г.Договорът променя статукво в региона. Очертани са нови граници, които разсичат Бесарабия. През 1856 г. областта Бесарабия е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течениена реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции.Тези промени водят до разделението на бесарабските българи. Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество.Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в койтоте трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение.През 1857 г. българите поставят въпроса пред молдовското правителство за запазванена своя автономен статут и социално-икономически привилегии. Молдовската власт се опитва да спечели българите. Причините са международни – нежелание да се дискредитира пред великите сили гаранти на мира и икономически – да впрегне производствените сили на работливото българско население за икономическия подем на страната. Затова в специално възвание молдовската власт обещава да гарантира праватаи привилегиите на българите. Предприети са и съответните действия в тази насока чрез обособяване на две чисто български околии – Измаилска и Кагулско – Прутска. Чрез новото административно устройство властта цели да спечели българите на своя страна.В контекста на тази политика трябва да се разглежда и следващият важен акт на молдовската власт – откриването на българската Болградската гимназия през май 1859г. Събитието има изключително важно значение за целия български народ и маркираважен момент от просветните борби през епохата на Възраждането. Болградската гимназия придобива национален характер и в нея са се обучавали и българи от дунавските български земи.Благосклонното отношение на молдовската власт към българите обаче е временна тенденция, която е пресечена с изтичането на тригодишния срок за доброволно преселение. През 1859 г. Влашко и Молдова се обединяват в нова държава, наречена Румъния. Фанариотският елит се заема да обезбългарява земите на новосъздадената държава. Това е продължение на старата фанариотска антибългарска политика в Отвъддунавска България от предните векове.За бесарабските българи под румънска власт настъпват тежки дни. По инициативата на румънския политик, историк и публицист Михаил Когълничану (1817-1891) започва процес на румънизация на националните малцинства. През 1860 г. автономният статут на българите в Южна Бесарабия е премахнат. Румънската власт нанася още два тежки удара срещу местните българи – увеличава данъците им и въвежда военна повинност. Вторият акт се приема на нож от свободолюбивите български колонисти. Достига се до сблъсъци чрез силово вкарване на румънски войски в селищата с по-компактно българско население.През ноември 1860 г. в Рени и Болград се провеждат протестни демонстрации на българите, които са жестоко смазни. Убитите са 10 души, а ранените над 100. (18)Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция.По същото време руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и фианнсова помощ за колонистите.В края на ноември 1860 г. от името на над 2600 семейства от 60 български селища е изпратено прошение до руския император Александър II с искане да разреши заселването им на руска територия в свободните държавни земи. (19)Молбата е удволетворена. Причините са в острата нужда от заселници в региона. Разбира се, Русия си гледа своите интереси, защото след 1856 г. уговаря с Османска Турция преселение на кримските татари на нейна територия. Последват ги и татарите в Приазовието. В резултат на това обширни земи в руската Таврическа губерния и на п-в Крим опустяват. Търси се ново население, което да бъде заселено.Идеята българите от румънска Бесарабия да се заселят там се възприема от руските управници по ред причини. Тези българи са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия.На 26.12.1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието.На българските преселници трябва да бъдат отпуснати парични помощи, с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини т.е. между 500-600 декара на семейства. (20)За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време – 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния.Така през пролетта на 1861г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861-1863г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници. Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, от къдетосе вдигат и преселват цели села. Това са потомци на преселници от Южна България – от Ямболско, Сливенско и Елховско и Странджа.Вторият поток преселеници към Таврическата губерния са от българските земи под османска власт – от Видинско и Одринско (Източна Тракия). Този втори поток маркира последното голямо преселение на българи от 1860-1861 г., наречено още “Видинско.”То е резултат от споразумение на Русия с Високата Порта за размяна на население: българи от Видинския край в пределите на Южна Русия срещу татари и черкези в българските дунавски земи.Това преселение предизвиква острата реакция на Г. Раковски, който на странциите на своя вестник “Дунавски лебед” през май 1861 г. започва открита борба срещу преселеническата кампания.Прозрял коварният замисъл на руската имперска политика,
“патриархът на българската революция” предупреждава
сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи, защото там ще разберат що е то истинско руско робство.
Г. Раковски отпечатва и брошура в обем от 15 страници, в която изобличава изцяло руската политика спрямо българите и живеещите на нейна територия народи. Тя носи заглавието “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“.
Брошурата на Г. Раковски против преселението. Издание от 1886 г.
В брошурата си Г. Раковски разобличава лицемерието и имперските ламтежи на Русия:”Всякога проклета Русия, когатое имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че ужтях иде да освободи! Но нейната целвсякога е била да им разори милотоОтечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейнатазлобна политика се познава твърдеотдавна и от това, щото тя нив един си договор с Турция нищодобро не е споменала за българи, акои да е имала най-добри удобстваза това. Тя всякога е само своятаполитика гледала, а собствено зазавладетелните си планове е ималагрижи, как по-добре да ги приложив действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала заоръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните българи, които в тях времена са гледали на нея като наедин спасител!”Г. Раковски предупреждава наивните българи, че руското робство ще им се види многопо-страшно от турското:”Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русиякаква е? Знайте ли какво робствои вечни мъки ви чакат тамо? Защосе не посъветувахте с ония българи,които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате дасе хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас!Тамо няма оплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!” (21)Във в. “Дунавски лебед”от август, октомври и ноември 1861 г. Г. Раковски публикува и редица свидетелства на очевидци, в които се разказва за незавидната съдба на преселените в Южна Русия българи.С активната си патриотична позиция Г. Раковски успява до известна степен да ограничи мащабите на новото преселение. В крайна сметка “Видинското” преселение завършва с масово завръщане на българите по родните им места, вкл. и заради неизпълнените обещания от страна на Русия, избухналатаепидемия от тиф и лошите условия за живот.Някои обаче остават и се вливат в тези, които се преселват от румънска Бесарабия. Половината от населението на 24-те български села на гр. Болград, в частта, дадена
на Румъния се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийските
или приазовските българи с център град Бердянск. (22)
Предполага се, че общият брой на установилите се тук българи е над 30 000 души. (23)Тази цифра е спомената от Мишо Хаджийски, който описва в детайли преселението. Сведенията му са изключително ценни, защото произхождат от преки участници в тези събития, негови съвременици:”От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървяли два месеца.Отпред казаците конници посочвали пътя и закриляли кервана от разбойници, върлуващи по онова време из степта. На Гергъовден бежанците стигнали Днепър. 30-хилядният керван се разположил на бивак да празнува деня на Св. Георги. Заклали агнета, пекли гина шиш на огъня, на въртел. Направили общ курбан, всяко село дало по три вола.Селата се движели отделно едно след друго. На бивак също застанали отделно, но бивакът направили общ.” (24)”След веселбите по Гергъовден бежанците минали Днепър със салове. Зад великата украинска река се простирала безкрайна дива степ без нито едно селище. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на 10 км. Казаците вървели отпред и през всичкото време стреляли, за да плашат вълците и разбойниците. Нощем, като оставали на бивак, спирали каруците “на кръг”.По средата запирали добитъка. Край огнищата котлоните, се настанявали бежанците.Пет дни върели бежанците през степта, докато стигнат река Молочна и селището Кизияр (дн. Мелитопол – б.м.), границата на Таврия. Тук всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. В Кизиярската църква бежанците отслужили молебен ина другата сутрин минали реката. Тук била същата степ, без нито едно селище, виреел висок треволяк, а наоколо върлували вълците. Бежанците се спрели на бивак до морето, дето днес е село Ботево, и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят място за поселение.” (25)Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ.Българите създават селищата си, като запазват имената на тези в Бесарабия, от които идват, а дори тогава, когато някои селища получават нови имена преселниците дълги години пазят и старите названия.В новите земи българските преселници основават над 40 селища. Възникват Инзовка (Инзово), Палаузовка (Палаузово), Романовка (Коларово), Строгановка (Строганово), Андреевка, Богдановка (Богданово), Ановка (Аново), Андрово (Андорово), Георгиевка, Гюневка (Гюнево), Дяновка, Манойловка (Манойлово), Михайловка, Първо Николаевка (Среден Караагач), Петровка (Горен Караагач), Радуловка (Радолево), Райновка (Райново), Романовка (Коларово), Степановка (Степаново), Софиевка (Софиево), Ботево, кръстенона поета-революционер Христо Ботев. Едно от селищата е кръстено Преслав на името на старата средновековна българска столица.Четири от населените места запазват старите си имена от Бесарабия – Бановка, Болград, Вълканещи и Троян.
Карта на българските селища в Таврия (по Мишо Хаджийски)
М. Хаджийски посочва много характерна особеност за таврийските български селища:”Всички наши села имат по две и дори по три имена. Едното е българско, общоприето от народа, другото е официално руско и третото, често пъти е татарско, по името на мястото, дето е основано.” (26)Българските селища в Приазовието влизат в три окръга: Мелитополски, Молочански и Бердянски. Окръзите се управляват от окръжки кметства, а селищата – от селски. Колониите са в състава на Попечителния комитет, в който влизат всички български колонии в Южна Русия.Понеже това са земи от старата руска административна единица Таврийска губерния,тези българи започват да бъдат наричани таврийски. Другото им название е приазовски или запорожки, понеже днес териториите, които те населяват се намират в Запорожката област на украинската държава. В по-старата историческа литература се среща и понятието “бердански българи”. Причината за използването на този термин е обстоятелството, че селищата, в които те образуват компактна маса са разположени в околностите на град Бердянск, в който между другото и до днес живеят доста българи.Самото название Таврия постоянно еволюира във времето. В Античността с него се обозначава най-южната част на Кримския п-в, по името на обитаващото там племе таври, През Средновековието понятието Тарвия вече се разпростира над целия п-в Крим.През XVIII и XIX век с руската агресия на юг в посока към Азовско море и Черно мореи анексията на Крим през 1783 г. е въведена руска администрация. От 1784 г. до 1802 г. съществува т. нар. Таврийска област, а от 1802 г. вече Таврийска губерния с център град Симферопол в Крим.
Карта на Таврическата губерния
Тук е важно да се уточни, че с понатието Таврия до болшевишката революция от 1917 г.,се означава не само Кримския п-в, но и земите, които са разположени на север от него в Приазовието. На запад този район достига до р. Днепър, а на изток – до днешните украински градове Бердянск и Запорожие.
В тези земи през 1861-1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи.
Първите години след преселението за новите колонисти са трудни. Причината е,че приазовските степи се отличават с доста сурови климатични условия. Има няколко години на адаптация към новите непознати условия на живот. Това разколебава част от преселниците. Тези от Видинско и Одринско през есента на 1861г. потеглят обратно, но са покосени от глад и болести и
повечето измират по обратния път
Между 1862 и 1865 г. и дори през 1866 г. преселниците правят опит да се изселят отново, този пък към Кубан, но енергичната намеса на руското правителство успява да ги задържи.Постепенно с течение на времето българите се устройват. Въпреки трудностите болестите, глада и политиката на руската власт, която често накърнява правата на преселниците, българските селища се развиват и стават един от най-уредените и богатите в региона.Благодарение на пословичната си работоспособност, пестеливост и патриархални традиции, българите превръщат пустеещата степ в грижливо обработени ниви, градини и лозя. Някои селища започват да процъфтяват. Селата Инзовка и Преслав се прочуват в Запорожието със своето плодородие. Започват да ги наричат “Златна Инзовка” и “Сребърен Преслав” и с тези определяния ги възпяват дори в песни.Българското население се отличава със своето трудолюбие и честност. Земеделието става основният му поминък. Българите се специализират в лозарство, овощарство,зеленчукопроизводство. По-слабо развитие имат занаятите и търговията, поради това, чете се практикуват основно от градското българско население, което е по-малобройно от селското. Търговците установяват и развиват добри търговски връзки с метрополията, което благоприятства на социалното положение на българите от диаспората като цяло.Според сведенията на М. Хаджийски за кмет на селището Бердянск е бил назначен българинът Тодор Велков, който решава да построи пристанище, за да се развива търговията. Строителството на пристанището продължава 5 години. След откриването му българинът Янко издига до пристанището големи хамбари – магазини. Купува жито от българите и започва да го продава на турци и гърци и потепенно забогатява.”Бай Янко дошъл в Таврия гол бежанец, без счупена пара в джоба, пеш, понеже нямал ни кон, ни каруца. От бай Янко той става господин Янкпо, а по-късно и милионерът Янко” – отбелязва М. Хаджийски. (27)Същият автор описва специфични черти в начина на живот на тези наши сънародници: “Във всички български села кметовете били българи, избрани от народа. Избирали обикновени най-старите, най-мъдрите, отличили се като първенци още в Бесарабия и в най-старото отечество – България. Съд нямало, ако някой се провини, осъждало го селото.”(28)Още след първите масови преселения преселниците изграждат свои училища и църкви. Първо се появяват частни училища, а след това църковно-енорийски, в които са се обучавали както момчета, така и момичета. Първото българско училище в Таврия ее открито през 1875 г. Това е Преславската гимназия, която в периода 1875 – 1885 г. носи името “Преславска българска семинария”. Богатото село Преслав се превръща в културен център на Таврия. Освен гимназия в селото е имало 3 народни училища.”Преславската гимназия даде най-много видни българи – отбелязва М. Хаджийски -Д-р Топалов, д-р Парапанов, Георги Соломонов, д-р Иван Милчевски, Гришо Балабанив, Сашо Мунтянов, З. Димитров, Васил С. Хаджийски, Иван Гогунски, полковник Малаков влязоха в историята на българска Таврия като будни национални дейци, ратуващи за светли бъднини на нашия народ.”Българската църква в село ПреславКъм края на XIX век българите в Русия по процент на грамотност отстъпват само на евреите и немците. Те грижливо пазят и поддържат своите традиции в обичаите, облеклото, песните и танците. Успяват да се съхранят като общност в чужда етническа среда благодарение на своята традиционна духовна култура и нравствени добродетели.Русия гледа с подозрение на техните икономически и културно-просветни успехи.Тя дава известен близо 10-годишен период от време на приазовските българи да сеустроят и да усвоят необитаемите земи. След като българите превръщат пустеещите степи в плодородни градини, ниви и лозя, руската власт започва настъплението против тях.Отстъпките, чрез които ги е стимулирала да се заселят и устроят, са счетени за временна мярка и излишна проява на свобода, акт, който в ретроградната и самодържавна Руска империя никак не може да бъде толериран.Затова започва ограничаване на привилегиите на колонистите и насилствената им русификация. И това е политика следвана последователно както от император Александър II (1855-1881), така и от приемника му Александър III (1881-1894).При “Царят Освободител” Александър II започва открито настъпление срещу праватана приазовските българи. През 1871 г. с царски декрет е премахнато местното самоуправление, с което те са приравнени към останалото население на империята.”Руското царско правителство, известно с колонизаторската си политика спрямо националните малцинства, се мъчеше да поруси и българите” – отбелязва изрично в своя труд М. Хаджийски. (29)В Таврия се повтарят събития, които описани и от Христо Ботев, които се отнасят за съдбата на българите в руската част на Бесарабия.Руският ярем над тях е описан от великия ни поет – революционер в статията му във вестник “Знаме” от 04.04.1875 г.Хр. Ботев се оказва верен последовател на Г. Раковски и подобно на него разобличава вредния за българите мит за “дядо Иван.”Няма да се спираме подробно на тази важна Ботева статия, а само ще подчертаем, че тя много добре характеризира варварския образ на руския деспотизъм, на който поетът-революционер като всеки свободолюбив българин е голям противник.
Христо Ботев
Хр. Ботев пише: “Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания?
В Турция ни мъчеха и продаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот; в Румъния ни преследваха и продаваха на турците,
а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат всяко едно средство за същестуване…
а Русия, тая мнима защитница на славянството,
тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на “общата повинност” и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари,които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество, изпроводи ни черни български души, за да ни отърват от това намерение.Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите – 25 по гърба.Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и ги изпроводиха куда ” Макар телят не гонят”, не оставиха ни една жена необезчестена, но една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покръщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството… Кажете ми после това – не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли всичкото това знак, че тоя народ се смяташе, и сега даже се смята, за стока, с която всеки има право да се обръща както иска?” (30)Подобно е било и теглото на приазовските българи. И спрямо тях според сполучливото определение на Хр. Ботев се е прилагал “закона на руския варварски деспотизъм”.На прицел на руската власт са църковно-училищните права на българите. И това не е случайно, защото те са средството за поддържане на българския дух сред поколенията и тяхното възпитание в националните идеали и традиции.Властта посяга на българските училища, вкл. на единственото средно училище – Преславската гимназия. Само 10 години тя съществува като самостоятелно българско училище. После са уволнени всички български учители и на тяхно място са назначени руснаци. Така до 1918 г. Преславската гимназия остава руска, макар че всички ученици са българи от околните села. Църквите в българска Таврия също са били руски и службата в тях се провеждала само на руски език.Руското правителство започва да изпраща руски колонисти в българските села. На тях се дава най-хубавата земя, която принудително се отнема от българите.При император Николай I (1896 – 1917) колонизацията на българска Таврия се засилва.През 1910 г. той осъществява размяна на населението. Изпраща от Таврия в Сибир 100 български семейства, а от Сибир в селата също толкова руснаци. Това е приложение на Столипиновата аграрна реформа, само че в региона е направено в ущърб на българите.Достига се до брутални форми на русификация, които включват дори забрана да се слуша и свири българска народна музика, български народни песни, танци и хора.Забраняват се български театрални представления на български език, който става един от най- преследваните езици в Руската империя. За нарушение на тези забрани наказанието е заточение в Сибир или най-малкото арест и бой в полицейските участъци.От руските власти е задействан план за цялостна русификация на Таврия чрез система от демографски (т. нар. размяна на население винаги в ущърб на българите), културни, икономически и политически мерки. Този план се проваля и за неговия неуспех съдейства съпротивата на приазовските българи, която придобива разнообразни форми.Стефан Българов в своите спомени разказва покъртителни истории за опити за опазванена българщината от най-брутални форми на русификация.Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание “Културно единство” от 1908г.:
Властите забраниха поцяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, дане играем народните си хора, че дазаспим и умрем като народ…
През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа.И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяхабозаджиите наши “вилаятчии” или”велаклии”, както се наричаха у насгурбетчиите македонци.И на лятото – година след рускотозабраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Тавридасе сътресе от една вест: гайдарятдядо Видю от село Мъгла се решилда изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началотона забраната имаше българи, пребити от бой в участъците, а имашеи заточени като бунтовници. Нодядо Видю от Мъгла -72 годишенстарец, заявил в селската кръчма,че му е останало малко да живее,нека го заточат в Сибир, но той щепорадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, чеда го помни народът.В села и паланки заочакваха с трепет уречения отдядо Видю ден.Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяхазаселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как севълнуваше целият град, как с часовеходеше баща ми мълчалив и строг,как накрая реши, че ще иде… И едназаран ние, баща ми и аз, се понесохмена талига за село Мъгла. То беше на40 километра от нашия град, но ниеотидохме да чуем гайда… Не бяхмесамо ние: хиляден народ от всичкистрани бързаше към Мъгла… Нямада забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: “Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си.” (31)Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист и по-късно се преселва в България.В русификаторската политика към диаспората руските императори са улеснени от нехайството на българските правителства, управляващи във възстановеното през 1878 г. българско княжество. То концентрира основните си насоки на своята национална и външна политика на юг, към поробените тракийски и македонски българи в Османската империя и забравя за съществуването на огромни маси от български общности в Северна Добруджа, (подарена през същата 1878 г. от Русия на Румъния), Бесарабия, Приазовието и Крим.Въобще Княжество България се оказва пасивно и не поема протекцията на българите в Бесарабия и Таврия под руска власт. Вина носят управляващите русофилски правителства, обсебени от мита за “Освободителката” Русия, които изключват всякаква форма на диалог и не допускат никаква конфронтация с нея в името на защитата на българските национални интереси и интересите на българите в Бесарабия, Приазовието и Крим.Незаинтересоваността на официална София към тези български общности помага на Русия да нанесе серия от удари в посока към тяхната денационализация и русификация. И това ще се окаже трайна тенденция в българската външна политика за десетилетия напред чак до наши дни.
Въпреки българофобския курс на императорска Русия към българските общности на нейна територия те успяват да оцелеят.
През 1897г. е извършено преброяване на населението на Южна Русия. То констатира горепосочения процес независимо от оставащите подозрения за силно занижаване на някои цифри, особено на неруските народности.Според официалните данни в Бесарабия живеят 103 225 българи, в Херсонска губерния – 25 687 българи, в Таврическа губерния – 41 260 души, или общо 170 172 души.Но фактически броят на българите е по-голям, защото тези цифри са само на жителите колонисти. Не са броени българите в градовете и селата със смесено население, които са повече от 20 000 души. (32)Според официалната руска статистика от 1910 г. техният брой е снижен на едва 98 000 души. (33)Неблагоприятно отражение върху съдбата на местните българи имат войните на дунавските българи за национално обединение от 1912 до 1918 г. на Балканите.Руската империя е последователен противник на идеята за целокупна България, защото вижда в осъществяването й бариера против реализацията на своите имперски амбиции към Цариград и Проливите. Свободна (суверенна), независима и обединена България би погребала окончателно руските византийски проекти.Затова и в трите войни за обединение (1912-1918) Русия застава открито против България, По време на Междусъюзническата война от 1913 г. дори стои в основата на организирането на антибългарския заговор за унищожение на Царство България, провалил се заради силната българска съпротива и победите на Българската армия в боевете при Калиманци и Кресна, но довел до ново поробване на македонските, тракийските и добруджанските българи.През 1916-1917 г., по време на Първата световна война двустранните отношение с “Освободителката” достигат своето дъно. Води се истинска руско-българска война, вкоято руските императорски войски, нападнали България по суша, въздух и вода търпят унизителни поражения в Добруджа и Македония.След като пътищата на Руската империя и Царство България се разминават и то изцяло по вина на Русия, властите в Петербург си отмъщават на българите на руска територия.Влизането на България в Първата световна война на страната на Германия отприщва дива шовинистична антибългарска кампания, довела до убийствата на много българи в град Ногайск през 1916 г. Русификацията дори в условията на световен конфликт отново се превръща в основен инструмент за асимилация на българските заселници.През 1917 г. избухват обаче руските революции, които помитат самодържавието и водят до разпадането на империята. След векове русификация регионите с национални малцинства полушават шанс за самостоятелно развитие.В Киев властта преминава в ръцетена Централната Рада, която обявява първоначално автономия, а след това и независимост. Създадена е Украинската народна република.Разярени от този ход на Радата, болшевиките напускат Киев и в Харков обявяват създаването на Украинска съветска република. Те формират проруско марионетно правителство начело с Георги Пятаков, а по-късно – с Кръстю Раковски.От този момент започва кървавата борба за власт в Украйна между народната Централна Рада в Киев и сепаратисткото правителство в Харков, зад което застава болшевишка Русия.Повикана от болшевиките, Червената армия нахлува в Украйна.През декември 1917 – февруари 1918г.на територията на Украйна възникват няколко съветски републики, които са част от РСФСР.Това са Украинска народна република на съветите (Източна Украйна), Донецко-Кривойрожка, Одеска, Съветска Таврида, преименувана по-късно в Кримска съветска република. На 17-19.03.1918г. всички съветски републики се обединяват в една УССР със столица Харков в състава на РСФСР.От 1918 до 1920 г. в Украйна бушува жестока гражданска война. Страната е голямо бойно поле, в което властта постоянно се сменя.Отначало българските села в Таврия са включени в анархистката държава на Нестор Махно. Тя възниква през 1918 г. в село Гуляй Поле (Екатеринославска губерния, днес Запорожка област в Украйна), което М. Хаджийски нарича “наше село”. (34)Н. Махно (1888-1934) е украински анархокомунист от казашки произход. Той стои в основата на “черното” анархистко движение в Южна Украйна по време на Гражданската война в Русия (1918 – 1921). Н. Махно е идеолог, организатор, пълководец и основен ръководител на Черната армия и на своята Република с център Гуляйполе. Не случайно последователите му го наричат “Батька Махно.” Неговите войници пък са наричани махновци. В началото на 1918 г. Н. Махно започва да обединява около себе си недоволните от германската окупация, националистите на С. Петлюра и управлението на хетманаП. Скоропадски в Киев. Създадената от него през 1918 г. “Революционна въстаническа армия” в Украйна бързо започва да нараства. В нея доминират като социални групи казаците и селяните.
Нестор Махно
Доста таврически българи се включват във въоръжените отряди на анархистите наН. Махно. Според изследванията на М. Хаджийски по-конкретно в тях са присъствали много български селяни от Палаузово, Дианово, Троян и Ботево.”Свободната анархистка държава” на Н. Махно е заемала огромна площ от бреговете на Азовско море до Кременчуг и от Донбас до р. Днепър. Седалище на правителството й е в град Бердянск. Населението под контрола на тази “държава” е близо 8 млн. души. Българска Таврия става област в в “Свободната анархистка държава” на Н. Махно.Той не посяга на придобивките на българите. Напротив, в селата се запазва българското самоуправление. Оставени са избираеми кметове, писари, дори народна българска стража. В политическо отношение властта е делегирана на местните съвети, които могат да включват хора с различни революционни възгледи.През 1919 г. въоръжените отряди на Н. Махно помагат на болшевиките да отблъснат голямото настъпление на руската “бяла” армия на генерал Антон Деникин към Москва.За благодарност през 1920 г. Лев Троцки поставя армията на Н. Махно “извън закона” и нарежда разоръжаването й.След Н. Махно
земите на таврийските българи са окупирани от войските на руските белогвардейци.
Това е т. нар. Доброволческа армия, действаща в Южна Русия и Украйна. Тя създадена от генерал Лавр Корнилов, чийто приемник след неговата смърт в 1918 г. става генерал Антон Деникин.
Младежи от таврийските села са насила мобилизирани в техните бели армии и стават жертва на кървавите боеве между “бели” и “червени”.
Руските белогвардейци тероризират местните българиСпоменът за техните репресии отеква дълбоко в историческата памет на таврийските ни сънародници. М. Хаджийски отбелязва: “Генерал Деникин се помни от народа и досега като достоен последовател на инквизиторите. Заедно със щаба му пътувала и… бесилка! Наказателният отряд “Дроздов” прочиства селата през решето. Наказани са участниците в украинската армия наС. Петлюра, генерал Тютюник, четническите отряди на Голик и особено тия на Нестор Махно. Няма българско село в Таврия, дето да няма жертви на дроздовци. Освен бесилката генерал Деникин въвежда в селата и мобилизация. Мобилизирани и изпратени на фронта са много младежи да леят кръвта си заради страстите на руските генерали.Сетне Деникин, подгонен от украинската армия, отстъпва, а по пътя си оставя хиляди пресни гробове. ” (35)След Деникин българска Таврия е окупирана от войските на барон Врангел.През април 1920г. той оглавява последната “бяла” армия в Украйна. Барон Врангел планира да завземе Северна Таврия и Донбас, а също да продължи настъплението си на север с цел сваляне от власт на болшевиките.Отношението на врангелистите към българите е същото като на генерал А. Деникин. Предприета е нова мобилизация за борба с болшевиките. През юли 1920г. врангелистките войски започват поход от Крим. Разгромяват 13-та съветска армия и излизат на линията Херсон – Николаев – Бердянск. През юли- август 1920г. се водят боевете за Александровск, който няколко пъти преминава от едни ръце в други. Постепенно врангелското настъпление се задъхва и е прекратено.През октомври 1920г. Южният фронт на Червената армия под командването на Михаил Фрунзе преминава в настъпление. Осъществен е пробив в бойния ред на врангелистката армия, която се изтегля зад укрепения Перекоп в Крим.На 9.11.1920г.,след като претърпява големи загуби Червената армия нахлува в Крим. Целият п-в Крим е очистен от врангелистките войски на 16.11.1920г.Голям принос за разгрома на барон Врангел внасят махновските въстанически отряди, обединени в кримска група. Махновци обаче претърпяват големи загуби при щурма на Перекоп. Следва евакуацията на врангелистите от Крим, която е насочена и към България.Така някои от насила мобилизираните от тях български младежи намират убежище в прародината заедно с врангелистките войски.Накрая след успешната офанзива на Червената армия в Крим в цяла Украйна е установена съветска власт.През ноември 1920г. болшевишкото правителство взима решение за унищожаване на армията на Н. Махно като ненадежден и излишен вече съюзник. Част от силите на махновската армия са унищожени в района на Евпатория. Друга част е обкръжена в района на Гуляйполе. След ожесточени боеве Н. Махно с малък отряд отстъпва в Румъния и през август 1921г. се предава на румънските власти. Идеологът и осъществителят на единствената анархистка република в историята преживява остатъка от живота си в изгнание в Полша и Франция, където умира през 1934 г.
След оттеглянето на врангелистите и Махно в селата в Таврия настъпва нова анархия.
Те стават жертва на различни разбойнически банди, които върлуват чак до 1922 г.Някои български села са почти изцяло разорени. Особено силно са пострадали селата Ботево, Инзово и Коларово. За да се защитят от разбойниците, българите са принудени да се самоорганизират. Българинът по произход полковник Малаков от село Ботево заедно с други български офицери, организира полк за самоотбрана – т. нар. Малаков полк със седалище в Бердянск. В него влизат главно студенти и бивши анархисти на Н. Махно, обединени от своето национално чувство. Този полк, който е бил въоръжен с картечници и полски оръдия влиза в успешни боеве с разбойническите отряди и ограничава мащабът на техните жертви. Съдбата на този полк е трагична.Малаковият полк не се изтегля с врангелистите в Крим. Барон Врангел има враждебно отношение към полка и въоръжените българи и не допуска никаква българска автономия. Разоръжава българските легионери. Остатъците от полка са разгромени при атаката на Перекоп.
Хиляди таврийски българи загиват в битката при Перекоп.
От ноември 1920г. цяла Таврия е вече съветска. Болшевиките веднага посягат на старите придобивки на местните българи. Премахват техните изборни кметове, писари и стража по селата. На тяхно място са назначени комисари комунисти и предимно руснаци. Започва “червен терор” над “контрареволюционерите”. Т. нар. тройки от комисари нахлуват из българските селища и издават присъди над “враговете на съветската власт”.Помагат им и някои български комунисти преминали на страната на болшевиките.Такъв е Иван Манолов – едно зловещо име, известен с прякора “Мужичок” замесен в много убийства без съд и присъда.
Гражданската война е голяма трагедия за таврийските българи, които понасят огромни загуби. Цяла Таврия по време на гражданската война се покрива с масови гробове на жертви, както на комунистическия, така и на белия терор.
М. Хаджийски се опитва да обобщи данните на жертвите сред сънародниците ни за периода 1917-1922 г. :” Накрай село Инзово, на брега на Лозотовка, при лозята и до ден днешен (към 1943-1944 г. – б. м.) личи Братската могила – гробът на 32 незнайни души, разстреляни от тройката. В Куца – Бердянка и в Дюнево има също такива гробове, но те са дело на Дроздовия наказателен отряд. Самотни гробове чезнат по баирищата и деретата. Гробове на знайни и незнайни души. На Петровден бащи и майки тръгват из степта да дирят последните леговища на синовете си. На Петровден тихата пустош бива поливана със студена и изворна вода. Гробове, гробници, могили… те не са малко:
10 000 души изгуби Таврия за шестте размирни години. ” (36)
Съветската власт в Украйна се ражда с много кръв и масов глад и това е трагичният исторически факт, който не може да бъде скрит. Болшевиките следват политика на т. нар. военен комунизъм. Тя се характеризира с принудително изземване на храните от селяните. При отказ да се предадат излишъците се прилага масов терор.Съпротивата на местните селяни е силна и е предопределена и от някои специафични особености на региона. Почвите в Украйна са едни от най-плодородните и поради тази причинаселяните са свързани тясно с пазарните принципи. Те печелят добре от продажбата на своятареколта и заради това въвеждането на принудителното изземване на храните драстично удрявърху стандарта им на живот.Друг проблем е, че през 1919 г. квотите за припаси, събирани отнаселението, са многократно повишени. Това често оставя селяните не само без излишъци, но ибез зърно за храна и посев за следващата година.Тази политика на болшевишката власт в комбинация с лошата реколта през 1921 г. ражда първият в съветската истроия масов глад, характерен за годините 1921-1922 г.За приазовските българи това са години на небивал глад и мизерия. Гладът през 1921-1922 г. отнема живота на милиони украинци и на голяма част от местните българи. Броят на покосените от глада остава обаче и до днес неясен.В началото на 1921 г. икономиката на бившата империя е разбита напълно. Населението гладува. Промишленото производство е замряло. Селски бунтове разтърсват бившите плодородни губернии. Дори в бивши болшевишки крепости като Кронщат моряците вдигат бунт с лозунг “Съвети без болшевики!”Тази обстановка налага спешна промяна на политиката на болшевишката власт и отказ от “военния комунизъм”.През март 1921г. се провежда X конгрес на РКП (б), който обявена т. нар. НЕП (новата икономическа политика). Същността й се изразява в това, че вместо изземване на зърното се въвежда поносим данък.В УССР преходът към НЕП започва веднага след решенията на X конгрес на РКП (б). Извънредната сесия на ВУЦИК на 27.03. 1921г. приема закон за замяна на изземването на зърното с данък. Излишъците от пшеницата селяните пускат на пазара. Освен това НЕП-ът развива кооперативното движение. Позволява се арендуването на земята.НЕП-ът по селата се прилага в края на 1921 и началото на 1922г. Но масовият глад, който обхваща южните области на съветска Украйна в 1922г. отлага с още година и половина нормализацията на обстановката в селското стопанство. Политиката на НЕП има положителен ефект за селското стопанство и удовлетвоява украинските селяни зърнопроизводители, много от които след революцията през 1917 г. са се сдобили със земя.В градовете преходът към НЕП-а протича по-бързо, отколкото в селата. Разрешена е частната търговия. В частни ръце преминават доста дребни и част от средните промишлени предприятия. Възобновяват дейността си кооперациите. Освободени от административния контрол, те се развиват бурно. Преодоляна е инфлацията. Връзката на доминираната от държавен сектор промишленост със селския производител сеосъществява чрез усилване на ролята на пазара.В условията на НЕП е ликвидирана трудовата повиност и са разформировани трудовите армии. Извършена е парична реформа. Заменено е заплащането на заплатите от натура в пари. Разрешена е свобдната продажба на стоки за широко потребление, която заменя централизираното разпределение на храни с купони.Годините на НЕП (1924 – 1929) съвпадат с известна либерализация на режима в отношението му към българите.През 1924г. въз основа на националния принцип в съветска Украйна се провежда административна реформа, която трябва да осигури права на националните малцинства.В Таврия (Мелитополски район) са образувани два български национални района: Романовски (по-късно Коларовски) и Цареводарски (преименуван в Ботевски).През 1925г. в Одеския край се създава третият район – Голямбуялъкски (Благоевски).През 1927г. е създаден четвърти български национален район – Олшански. В Крим възникват 9 национални селски съвета. (37)Мнението на повечето изследователи на историята на българската диаспора в Украйна е, че в периода след революцията през 1917 г. до началото на масовите репресии в средата на 30-те години българите получават своеобразна административно-културна автономия.Тъй като живеят компактно (предимно в Южна Украйна), те са обединени в няколко национални района: Ботевски и Коларовски (около Запорижие), Благоевски (около Одеса) и Олшански (около Кировоград). Съгласно редица решения на украинската власт се създават държавни структури, които се занимават с националните малцинства.Благодарение на Кръстю Раковски, посетил българските села в Таврия през 1922 г. се появява указът на украинското съветско правителство, подписан от него за създаване на народни (начални) български училища в Украйна, в които се преподава на български език.В Преслав е възстановена дейността на гиманзията, наречена вече “Български педагогически техникум”, където започват да се обучават кримските българи и дори българите от Одеса. До 1936г., когато е закрита тя става важно просветно средище и истинска опора на българщината. В Инзово, Ботево и Коларово се отварят и средни училища – гимназии.През 1924 г. в Украйна има 43 български училища с 4314 деца и 98 учители. Година по-късно училищата са 74, броят на учениците нараства до 7185, а учителите – до 109. (38)Така почти 90% от българчетата са обхванати от образователната система. Преподаването се води на български език по специално подготвени учебници по български език и литература, физика, естествознание и география. По-късно, през 1931-1937 г. се появяват и други учебници на български – по математика, ботаника, зоология, анатомия.Пак по това време е създаден Българският театър в Одеса. В Харков възниква издателство за литературите на националните малцинства, в което има и българска секция. Издават се вестници и списания на български език.Украинският учен д-р Елза Стоянова е автор на интересното изследване “Письменность болгарской диаспоры на Украине – 1861-1993”. Тя твърди, че през периода 1917-1944 г.на български език в Украйна са издадени 1037 заглавия с общ тираж 1,7 млн., като художествената литература обхваща 179 заглавия с тираж 175 000. През този период украинските българи издават и 17 обществено-политически периодични издания на български език. (39)Цялата просветна и културна дейност обаче е силно идеологизирана в болшевишки дух, което е неизбежно за епохата. Същото важи и за литературата на български език.Главното е това, че украинските българи са имали възможност да четат на родния си език. Освен това, книгите и периодичните издания на български език спомагат за ражданетона местни автори-българи. Постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература. Сред по-известните нейни представители са прозаиците Николай Фуклев и Михаил Хаджийски и поетите Димитър Марков и Иван Гедиков.По такъв начин постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература.През 1926г. според официалната статистика в Украйна живеят 92 078 българи.По същото време в документи на българските съвети и партийни органи се посочва цифрата 200 000 души. Според приазовския българин и историк Михаил Дихан, който живее в емиграция, българите в Украйна през 1926г. са 120 000 души, в Крим – 13 000 души и в Молдовска АССР (по левия бряг на Днестър) 6 000 души.Според бесарабския българин Владимир Дякович, който по това време живее вБългария и оглавява Съюза на бесарабските българи, създаден през 1918г., през 1928г. в цяла Бесарабия, Украйна и Крим живеят 530 000 българи. (40)Суровите изпитания пред тях обаче тепърва предстоят. След смъртта на Ленин през 1924г. започва борба за власт сред болшевишката върхушка. Постепенно на власт идват привържениците на грубите форми на тоталитаризъм начело със Сталин. Установяването на неговата еднолична власт в края на 20-те години означава отказ от НЕП.Украйна и СССР навлизат в един от най-мрачните години в своята история – периода на сталинизма (1929-1953).Сталин обявява нов курс на индустриализация с форсирано развитие на тежката промишелност, както и насилствена колективизация на селското стопанство. Към края на 1932 г. в Украйна са колективизирани почти 70% от селските стопанства, които обработват над 80% от земеделската земя. Този процес засяга силно и селата в българска Таврия.
За богатствата на таврийските български селяни, на които посягат болшевиките съдим по сведенията на М. Хаджийски. За своето родно село Инзовка той разказва следното:
“Селото е разположено на десния бряг на Лозотовка, в равнище. По брега на реката са орманджийските лозя, които заемат една площ от 15 000 декара. А общо селото има 80 000 декара удобно землище. До 1917г. селото имаше повече от 120 конни и моторни вършачки, до 500 жетварки. Всяка пролет инзовци изкарваха на пасището в Толоката 50 000 овце.В Инзово имаше десетки селяни с по 2000 – 3000 декара земя, с 15-20 коня в обора.Това приказно богатство, разбира се, дължи на упорития труд, на обичта към майката земя, на каквато е способен нашия българин.” (41)През 1932 г. болшевишката власт секвестира цялото зърно на селата от Запорожието. Заможните селяни в тази богата и плодородна земя масово са обявени за кулаци, а по-бедните – за подкулаци, защото
отказвали да станат колхозници
За да се сломи съпротивата на селяните, властта използва всякакви прийоми. Започват с проверки и репресии по домовете на българите и украинците за скрито жито, което според издадените разпоредби е престъпление. Българите, като по-безхитростни хора, както разказват очевидци, сами посочвали къде са заделили храната на зимата.В резултат на разкулачването стотици български семейства са изселени в Сибир, от където повече никога не се завръщат, а имуществото им е конфискувано. Това е ново преселение, само че организирано по политически причини и то като жестока форма на репресия на властта.През 1932-1933г. милиони хора в Украйна, включително и българи, умират от изкуствено създадения от болшевиката власт глад. Масовият глад в Украйна (1932-1933) е известен в украинската история още като “Голодомор”.В Украйна той е много голям, заради жестоката разправа на болшевиките с масово съпротивляващите се селяни и безпощадното изземване на храните. Масова практика, въведена от болшевиките в тези години е на т. нар. “черни дъски.” На тях са били изписвани селата, които не изпълняват “зърнозаготовките”. Поради неизпълнението на плана за предаване на зърното непокорните украински села са обкръжавани от въоръжени отряди, които не допускат под заплаха от разстрел неговите жители извън своето село. Така гладуващите селяни са обричани на сигурна смърт.Изследователите на Голодомора констатират, че гладът е започнал в края на лятото на 1932г. Той достига своята кулминация до началото на пролетта на 1933 г.и приключва в началото на лятото на 1933 г. Именно за тази по-малко от една календарна година в Украйна са загинали милиони хора.За украинците Голодоморът от 1932-1933 г. е голяма трагедия и престъпление против човечеството – геноцид.Престъпният режим на Сталин не само убива една голяма част от украинския народ, но и използва Голодомора, за да русифицира допълнително Украйна. През 2010г. в Украйна се появява една уникална карта “Голодоморът през 1932-1933г.” На картата са показани пътищата, по които са били преселвани с цели ешелони хора от Русия и Беларус на обезлюдените украински земи. Според приложената към нея таблица на преселниците към края на 1933г. са били преселени 33 000 домакинства (семейства) в Одеска, Донецка, Харковска и Днепропетровска област заедно с коне, крави и други домашни животни.Така тези райони са допълнително русофицирани. Излиза, че проруски настроената днес Югоизточна Украйна е резултат от Голодомора от 1932-1933г. и по-нататъшното масово заселване на обезлюдените украински земи предимно с руснаци.Трагедията на украинския народ от 1932-1933г. е и българска трагедияБългарските жертви на Голодомора обаче и до днес не са проучени. Този въпрос стои като открито предизвикателство пред поколения български историци.Проблемът е сериозен, защото може да се говори не само за един, а за цели три Голодомора: през 1921-1922г., (“първи глад”), през 1932-1933г., (“Великия глад”) и през 1946-1947г., (“втория сталински глад”), чиито жертви към този момент не могат точнода бъдат определени.Счита се, че време на двата Голодомора от 1921-1923 г. и 1932-1933 г. българите в Таврия дават общо около 30 000 жертви. Поне 20 000 души са измрелите по време на “Великия глад” от 1932-1933г. През зимата на 1946-1947 г. сталинската власт организира нов следвоенен Голодомор и в Бесарабия (Молдова и Одеска област на Украйна), при който умират над 70 000 етнически българи. Така общо в трите сталински Голодомора по приблизителни данни умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е около 1/3 от техния брой.Ето как е описал най-мащабният глад от 1932-1933г. украинецът Станислав Хусак:”Зимата на 1933г. била страшна. През януари само един от всеки пет останал жив.По улиците на запустелите села се търкаляли трупове на деца, старци и жени. Неестествено присвити мъртъвци са валели по дворищата. Останалите полуубити от глад нямали сили да изкопаят гробове в замръзналата земя.През март части на НКВД обградили областта. Никой не бивало да влиза или да излиза от нарочените за унищожение села. Не можело да се внася храна. Гладът и студът довършили хората. Мълвата разправя, че се спасили само две кърмачета, които майка им натоварила на случайно преминаващ през гората товарен влак. Майката не се качила с тях, за да не пострадат и децат, ако я открият (пропускам описание на случаи, каквото човешкият слух не бива да чува)…През април вдигнали блокадата и украинците влезли в българските села. Заварили мъртвило. Вятърът затръшвал врати и прозорци. Единствените изправени фигурибили бостанските плашила. Нямало кучета, нямало животни. За да не избухне епидемия, погребвали мъртвите българи в масови гробове, без кръст, без име. Никой не помнел рожднната дата на мъртъвците. Но всички знаели датата на смъртта – 1933 г. От тогава няма български села в Приазовието.” (42)Демографският удар върху българските селища в Таврия от глада е голям, но те не изчезват. По най-нови изследвания вследствие на Голодомора жителите на българските села са намалели в тези страшни години от 60% до 80 %.М. Хаджийски пише в книгата си за силно изразена демонстрация на солидарност в рамките на общността дори на междуселищно ниво в тези страшни години. Той дава за пример будните и заможни за съветските условия жители на село Паланка (Федоровка, Българска Покровка): “Покровци са се проявили като добри българи през време на гладав 1933г. Това селце единствено в Таврия не почувства глада и с помощта, която направи, бяха спасени много българи от гладуващите села.” (43)Икономическият удар върху българската общност обаче е голям и се отразява върху благосъстоянието й за десетилетия напред. От “златната Инзовка” и “сребърния Преслав” остават само спомени. М. Хаджийски отбелязва с тъга съдбата на своето село Инзовка, най-богатото българско село в региона: “Златната част от селото днес е в развалини”. (44)От 1936 г. сталинският режим започва планомерния разгром на всички български национални институции в Украйна. Репресивната машина е задейтвана и работи с пълни оборити по инструкции от Москва. Украйна и целият СССР навлизат в мрачните години на “Големия терор” (1936-1939).
“Големият терор” съвпада и с брутално настъпление срещу културно-просветните придобивки и институции на приазовските българи. В мащабите на похода си срещу българщината и разнообразието на формите на репресия болшевиките надминават руските царски власти.През 30-те години на XX век на територията на Запорожка област в Украйна има два български национални района – Коларовски и Цареводарски. Сталиновата политика срещу националните малцинства води до тяхното ликвидиране, съпроводено със зловещи репресии и геноцид над интекелтуалния елит на българската общност.Сталин ликвидира културно-просветна автономия на българите. Насила е прекъснато интензивното културно развитие на българската диаспора в Украйна. Населението е подложено на масова русификация на комунистическа основа. Целта е да се заличи българският корен.Преславският български техникум става руска гимназия. През 1936 г. в сградата му е открито десетокласно руско училище. Неговата богатата българска библиотека е изгорена. Болшевиките унищожават дори портретите на българските национални герои будители и революционери като отец Паисий, Христо Ботев и дори стари български картини, донесени от първите бежанци в Таврия и съхранени от техните потомци в продължение на десетилетия.Подобна на Преслав е съдбата и на останалите български училища в Украйна. Съветското правителство закрива всички български училища, забранява изучаването на български език, затваря българските театри и забранява издаване на български вестници.Сталин включва българите в Украйна сред “враговете” си подобно на останалите национални малцинства в империята му. Обучението на роден език се възприема в националните училища като опасно, защото създава предпоставки за укрепване на национализма на местните хора, което би подклаждало сепаратистките им тенденции.Особено вредна роля за разпалване на терора в Таврия имат политическите емигранти българи комунисти, изселили се в СССР от България след събитията от 1923-1925 г.Те стават предани сътрудници на болшевиките, които на свой ред им поверяват властта в Таврия. От тези емигранти комунисти дунавски българи се набират част от управленският елит на Таврия. От тях назначават служители в милицията, директори на училища, кметове, дори журналисти във вестници.Типичен пример е редакцията на българския вестник “Колективист” в град Харков. Журналистите там се занимват с клюки, клевети и доноси пред съветската власт, с което засилват сами репресивната вълна. Описват българите в Таврия като “разбойници” и “бандити” и разпространяват лъжата за съществуване на “нелегално антисъветско правителство” в Таврия. Скоро вестникът е спрян, но поради доносите му и клеветническите материали в 1936-1938 г. в Таврия са били арестувани 5000 българи. (45)Вълната от репресии над българското национално малцинство в Украйна достига своята кулминация през 1938 г. На 1.02.1938 г. народният комисар по вътрешните работиН. Ежов подписва указ за началото на операция против “българите и македонците.” Новоизлюпените “македонци” са създадени с декрет на Коминтерна през 1934 г. като нова нация и реперсивната машина на НКВД няма как да не се съобрази с този акт на другаря Сталин.Започват нови масови арести и физическо унищожение на лица с български произход.На арестуваните са повдигнати скалъпени обвинения за участие в антисъветски заговори, шпионаж, подготовка на терористични актове и други всевъзможни противодържавни действия и престъпления по съветския наказателен кодекс.На жестоки гонения са подложени видни представители на българската интелигенция – писатели, журналисти, учители. Унищожени са българските обществени дейци и интелектуалци в Украйна, Приазовието и Одеска област. Истинските мотиви за репресиите над тях са преди всичко тяхното устойчиво и неподдаващо се на асимилация национално съзнание. Българите са съдени и заточени в трудово-изправителните лагери в Сибир, Магадан и Соловки.Целият колектив на Педагогическия техникум в Преслав е репресиран и обвинен в съчастие в измислена българска националистическа организация. През 1938 г. учителите Гаврил Нейковски, Фъодор Папазов, Захари Димитров и Невена Генчева са арестувани и набързо разстреляни от НКВД в затвора в град Днепропетровск. Другите членове на учителския колектив са заточени в лагерите.
Масови разстрели на таврийски българи (общо 235 души), обявени за “врагове на народа” има на 1 и 2.11.1938 г. (46)
Сред хилядите жертви на сталинския терор от средите на българската интелигенция е писателят Никола Фуклев от Преслав, който е автор на голям роман за живота на местните българи “Позлатена земя”. Той е обвинен в “национализъм” и влиза в списъка на “вредителите в литературата”. Той е арестуван на 10.02.1938 г. Осъден е на 28.10.1938 г. от “особената тройка” при УНКВД за Харковска област. Разстрелян е на 4.11.1938 г. в Харков. Книгите му са изгорени, а името му е забранено даже да се споменава.Българинът Михаил Вичев, който е кмет на Коларовка по време на строителството на паметника на жертвите на сталинизма в селото през 90-те години на миналия век разказва своята тъжна родова история: “Дядо ми беше репресиран през 1938 г. През нощта дошли. Викат го в кантората на колхоза. Той казал, че след пет минути ще се върне, но тези пет минути се оказаха навечно. В Коларовка имаше работилница, където шиеха, бродираха, плетяха, тъкаха, и майка ми беше там една от най-челните. Работите й се експонираха на различни изложби. Но й казаха, щом си дъщеря на врага на народа, трябва да те уволним.”
Има хиляди подобни такива трагични семейни истории.
Спорен остава мащабът на терора над местните българи и броят на жертвите. Повечето изследователи говорят за 5000 души репресирани, т.е. арестувани и избити в периода 1936 – 1938 г. (47)Според други автори обаче цифрата на българските жертви е доста по-голяма – над 20 000 души. (48)Ако включим към тях и жертвите на масовия глад, тогава цифрите на репресираните ни сънародници стават наистина ужасяващи. От 60 000 българи, живеещи тогава в Запорожка област са репресирани 30 000 души, т.е. половината. За 60 % от тях смъртта настъпва вследствие на разстрел като “враг на на народа” или от масов глад!През комунизма в Русия и СССР са пострадали всички народи. Българите обаче заемат челно място сред най-жестоко репресираните. Някои най-нови проучвания по този въпрос поставят българите в тази черна класация на трето място непосредствено след украинците и германците.През 1939 г. окончателно са унищожени и двата български национални района в Украйна.Районният управител на Таврия Стефан (Степан) Цвятков е сред разстреляните българи още през 1937 г. (49) Днес е издигнат негов паметник в село Коларовка, който е и символ на всички български жертви на съветския комунизъм.
Паметникът на Стефан Цвятков в Коларовка
Паралелно с това в 30-те години се забелязва и настъпление срещу православните традиции на таврийските българи.
Войнстващият фанатичен атеистичен болшевишки режим посяга и на техните православни християнски традиции. Предприето е масово разрушаване на десетки църкви, съпровдено с изгаряне на икони, някои от които са носени още от бежанците от България, и църковна утвар. Свещениците са безмилосно преследвани и разстрелвани. (50)
Така в края на 30-те години, в самото навечерие на Втората световна война почти целият елитът на таврийските българи е обезглавен от болшевиките.
Всякакви прояви на български национален дух се оказват забранени. Сталин почти успява да реализира замисъла си за превръщането на българската диаспора в Украйна в безропотна робска маса. И може би е щял да успее в това си зловещо начинание, ако не беше германо-съветската война, започнала на 22.06.1941 г., която изправя диспората ни в Приазовието пред нови изпитания и предизвикателства.
Преселението на Таврийските българи: бягство от смъртта и терора на съветската власт
Цар Борис подава ръка на сънародниците, държавата застава зад завръщането им
С просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя
Трагедията на едно завръщане в България (1943-1944)
(Част втора)
“Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”
Из писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.
Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г.
Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите
Във втората част от нашата поредица (виж ТУК първата част,б.р.) посветена на историята на тази българска диаспора се спираме на преселението на нейните представители в България. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и неистовото желание на таврийските българи да намерят спасение от нейните ужаси в своята Родина.
На 22.06.1941г. започва германо-съветската война. В Украйна настъпват групата армии “Юг”. Цялата украинска земя става отново бойно поле.
Според плана “Барбароса” в Украйна нахлуват частите на немската група армия “Юг”под командването на Г. фон Рундщет. В нея влизат немски, унгарски и румънски войски.
Група армии “Юг”напредва бързо. До средата на юли 1941г. под немска окупация са вече цяла Галиция, Западен Волин, Буковина и Бесарабия.През юли 1941г. започва битката за Киев. Решаващо значение за по-нататъшния ход на военните операции е битката под Уман.В август 1941г. в котела при Уман са пленени 103 000 червеноармейци. Разгромени са съветските войски, прикриващи подстъпите към Централна и Източна Украйна. След поражението при Уман съветските войски взривяват Днепрогрес и отстъпват на левия бряг на р. Днепър.Отбраната на Киев продължава 72 дена. В средата на септември 1941г.с мощни удари от север и от юг съветският Югозападен фронт е разгромен. В киевския котел попадат цели
трисъветски армии и част от силите на още две армии. При Киев са пленени 665 000 души.
Почти едновременно с битката за Киев започват боевете за Одеса. Отбраната на града продължава 73 дена. На 16.10.1941г. румънските войски завладяват Одеса. Основните сили на Приморската армия, защитаващи града, са евакуирани в Севастопол.
През октомври 1941г. се води и първата битка за Харков, който пада в германски ръце на 25.10.1941г. По същото време е нахлуването на 11-та германска армия започват битката за Крим. Полуостровът е окупиран окончателно в юли 1942 г., когато след 250 дни борба е превзет Севастопол.
Както в цяла Украйна, боеве се водят и в Таврия. Районът на Приазовието е окупиран през есента на 1941 г. , когато се разпада целият южен фланг на съветската отбрана на Източния фронт.
Войната има и друго лице за съветските граждани. Нахлуването на войските на Вермахта разклащат нейните устои, а с рухването й в прифронтовата зона се развихря “червен терор”.
Започва евакуация на изток на промишлените предприятия, суровини, продоволствие и специалисти. Това, което не може да бъде евакуирано се унищожава. Спецчасти взривяват фабрики, заводи, жп линии, потопяват шахти.
При евакуацията в Украйна са извършени нови престъпления на комунистическия режим спрямо собствените му граждани, за които десетилетия наред не се говори. Болшевиките тайно взривяват Днепрогрес в Запорожие. В Днепропетровск е взривен хлебокомбината заедно с работниците в него. В Одеса при отстъплението са потопени приморските квартали заедно с жителите им, а ранените червеноармейци са изхвърлени в морето със санитарните машини. От Харков извеждат стотици представители на интелигенцията,
за да ги запалят и изгорят в един дом. В Уман живи минират хора в погребите.
Подобни примери има много из цяла Украйна. Паралелно върви и евакуацията на затворите. Там въпросът е решен по сталински – чрез разстрели на политическите затворници. Тези убийства са част от вълната екзекуции, извършени в началото на войната от НКВД в цялата западна част на СССР от Прибалтика на север до Украйна на юг.
Войната води нови бедствия за таврийските българи.
Селищата на приазовските българи са опожарени, разрушени и разграбени. Много жертви на фронта и в тила от сталинските репресии понася цивилното население.В писмото на таврийските българи до българския цар Борис III, за което ще стане дума по-долу те описват бедствията на войната по следния начин: “В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни.” (1)
При евакуацията както се нарича процесът на оттегляне на съветската власт и войски частите на Червената армия отнасят голяма част от добитъка, земеделския инвентар и дори заграбват реколтата, произведена от селяните. Населението отново започва да гладува.
След окупацията й Украйна е разделена на четири зони, всяка от която има различен статут: райхскомисариат Украйна, дистрикт Галиция, включен в полското генерално губернаторство, немска военна зона (Черниговска, Сумска, Харковска област и Донбас) и област Транснистрия, анексирана от Румъния.
В състава на райхскомисариата е обособен отделен генерален окръг Крим с полуокръг Таврия. Той се управлява от германски генерален комисар. Град Николаев е център на друг окръг, управляван също от генерален комисар на Райха.
Румъния формира своя окупационна зона, наречена Транснистрия. Това еадминистративно-териториална единица, между Южен Буг и Днестър, включваща части от Винницка, Одеска, Николаевска област на Украйна и части от Молдова с център първо Тираспол, а след това – Одеса.
Фактически в Таврия е установена германо – румънска окупация. Военно-окупационният режим в Приазовието продължава от октомври 1941 г. до септември 1943 г. В някои райони германците управляват съвместно с румънските военни органи или с администрация на украинските националисти.
Българските села в Таврия
В окупираните територии започва прилагане на политиката на “новия ред”. Богатите украински земи са подложени на икономически грабеж. Изнасят се суровини, оборудване, продоволствие, произведения на изкуството. Германската икономика по време на войната изпитва недостиг от работна сила. Затова започва да използва принудителен труд на работници от окупираните източни земи, вкл. от СССР. Започва принудителното мобилизиране на младежи за работа за Райха – “остарбайтери”.
Най-масово те са изпращани през пролетта на 1942г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.
В Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки и трудови условия. Броят на таврийските “остарбайтери” не може да се установи със сигурност, но се предполага,
че са били между 5000 и 40 000 души. (2)
В тези условия единствената надежда остава България – съюзник на Третия райх от 1.03.1941г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос
с подкрепа на българската държава. По инициатива на писателя Мишо Хаджийски
през април 1942 г. таврийските българи пишат писмо до Н. В. Цар Борис III с молба да ги приеме в България. Таврийците търсят спасение в България – прародината, която те винаги са смятали за истинска своя Родина – майка.
Поради важността на писмото ще го цитираме изцяло.
До
Н.В. Царя
на българите
Борис III
Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия.
С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.
Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.
В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски.
Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.
Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!
Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца – умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.
Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите.
Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.
А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск.
Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година – две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.
Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.
А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.
Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.
Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:
Д-р Иван Милчевски
Георги Е. Малев, селянин
Мишо Хаджийски, писател
Георги Соломонов, учител
Танас Чипчев, учител
Павел Савов, учител
Иван Иванов, учител
Иван Фуклев, учител
Васил Малчев, учител
Тодор Терзиев, селянин
Георги Върбанов
Димитър Милчевски
Райна Кочкова
Елена Милчевска, учителка
Ана Милчевска
Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.
Таврия, Украйна
20 април 1942.
Писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.
Писмото е изключително силно и въздействащо. В синтезиран вид таврийските българи излагат своята тежка участ и предлагат на българската власт и лично на цар Борис III пътища за решаване на тяхната съдба. Фактически писмото представлява програма с предложени два варианта.
Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.
Таврийските ни сънародници искат да им се разреши да имат в своите села администрация, “подчинена пряко на немците, но не на русите.” Автономията трябва да включва назначаване на български полицаи, разкриване на български училища, в които да се преподава на български език и изпращане на български консул в този район, който да поема закрилата на техните права.
Вторият вариант, който е предложен е преселение на жителите на 28 български села.
Разчитали са изглежда на искрено съдействие, защото знаят, че българската държава има последователна политика по защита на правата и интересите на своите сънародници под чужда власт, което се потвърждава от териториалните промени в границите на Царство България в периода 1940-1941 г. Тогава с много такт дипломацията на Н. В. Цар Борис III успява да осъществи мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор от 1919 г. и да върне в пределите на България изцяло и при условията на пълен суверенитет Южна Добруджа и условно, докато трае войната Вардарска Македония, Поморавието, Западните покрайнини и Беломорието с островите Тасос и Самотраки.
Таврийските българи разчитат царят да намери подслон и за тях, така както е сторено това от българските власти за сънародниците им от Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието и Западните покрайнини. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи.
Писмото от името на 60 000 таврийски българи до Н. В. Цар Борис III завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: “Дано даде Бог са бъдем заедно! “То е подписано от още 16 души – основно учители, интелектуалци и кмета на село Инзово (Инзовка). Това са различни представители на българската интелигенция в Таврия.
Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организатора на преселението на таврийските българи в Родината.
Мишо Хаджийски – писател, журналист и водач на таврийските българи
Михаил (Мишо) Хаджийски е роден на 27.11.1916г. в село Инзово (Инзовка), Запорожка област на днешна Украйна. Детството му е трагично, като на много деца, свидетели на революциите, довели до установяване на кървавата болшевишка диктатура.Баща му загива на фронта като войник през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение вследствие на големия глад от 1921 г. – първият в съветската история.Така Михаил остава кръгъл сирак. Отгледан е от своя дядо. Расте любознателен, с ярко изразено чувство на дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава.
През 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език в село Преслав (Таврия) – културната столица на приазовските българи.
През 1937 г. постъпва в Киевския държавен университет и започва да учи руска филология. Едва ли е имал някаква друг възможност за избор на специалност. Краят на 30-те години съвпадат с “големия терор”, при който репресиите засяга силно и таврийските българи, чиято културната автономия е унищожена от Сталин.След дипломирането си М. Хаджийски работи като журналист и редактор в Украинското държавно издателство за националните малцинства в Киев.Въпреки суровото време и цензурата, характерна за съветския тоталитарен режим М. Хаджийски демонстрира своя литературен талант и успява да издаде няколко книги и сборници с разкази.Дарбата му е оценена високо още през 1938 г., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник с разкази “Разлив”. А тогава Мишо Хаджийски е само на 22 години.
От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази – “Нощите край Лозоватка”, “Из Бесарабия”, “Пуста чужда чужбина”, “Българи в Таврия”, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата “Банови дворища”, подготвя за печат последния си сборник с разкази “Стара Таврия”.
Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В тях пълноценно са представени битът, историята и духовността на
Таврия – неговия малък “български остров”, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.
Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще – добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен “Йовков на таврийските българи”.
Войната от 1941 г. обръща и жеговия живот, както този на милиони хора в СССР. През лятото на 1941 г. М. Хаджийски получава повиквателна за мобилизация в Червената армия. Не е ясно дали въобще се е сражавал и къде е станало това, но със сигурност се знае, че след разгрома на неговата военна част край Киев е бил пленен от германците.
М. Хаджийски успява обаче да избяга от пленническия конвой. Добира се до родното си село Инзово, където за известно време се укрива. По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване. Дейността му е апостолска.
Подписва писмото до цар Борис III от април 1942 г., което е само етап от подготовката на преселението. В него се съдържа заявка за преселението, което към този момент не е било ясно дали въобще може да се осъществи.С това обаче процесът на подготовка на преселението стартира. Негов двигател от самото му начало е тъкмо М. Хаджийски. Пред германската окупационна власт той заявява своята етническа българска принадлежност. Разчита поради съюзническите отношение на България с Германия това да му гарантира свобода на действие. Така и става.Като етнически българин М. Хаджийски получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България. Успява да се снабди чрез един румънски офицер с документ за свободно придвижване в окупационните зони.
Важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г. Тогава М. Хаджийски поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на
60-хилядната ни общност в Таврия.
На 12.05.1942 г. той посещава българската легация в Букурещ, където носи писмото на таврийските българи до цар Борис III. Писмото е прието и е изпратено чрез пълномощния ни министър в Букурещ Стоян Чомаков лично до министър-председателя проф. Богдан Филов.
На 12.05.1942г. българската легация в Букурещ дава открит лист № 55 на М. Хаджийски да дойде в София.
На следващия ден съгласно по-късно издаденото му удостоверение на дирекция на полицията № 28603 той пристига в София, носейки със себе си писмото до цар Борис ІІІ.
В България М. Хаджийски развива широка дейност в изпълнение на своята кауза по организиране на преселението.
М. Хаджийски създава “Институт за опазване на Таврия”, в който членове стават изтъкнати български интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски,
проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Иван Леков, Петър Динеков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Капитанов, както и журналистите Христо Бръзицов, Александър Дякович. (3)
На 4.09.1942 г. М. Хаджийски получава открит лист от Дирекция на националната пропаганда. Това му позволява да обикаля страната и да изнася публични лекции на тема “Българите в Украйна”. Съдействие му оказва Съюза “Отец Паисий”.
Намира съмишленик в лицето на председателя на съюза проф. Георги Генов.
Той е роден в Котел през 1883г. Завършва право в София и специализира международно право в Париж, Рим и Хага. Университетската си кариера започва през 1920г. Става декан на Юридическия факултет, а през 1937г. и 1938г. е избран за ректор на Софийския университет.Преподава едновременно и в Свободния университет. Автор е на много научни трудове, от които най-важните са: “Източният въпрос”, “България и Обществото на народите” (1938 г.), “България и Европа. Сан Стефано и Берлин” – 1878″ (1940 г.) и др.
Има специални изследвания в международното право и теорията на правото. Публикува и много статии в периодичния печат – преди всичко по въпросите на външната политика, където е безспорен авторитет.
Проф. Г. Генов развива и обществено-политическа дейност. Още като студент се свързва с Радикал-демократическата партия. След преврата на 19.05.1934 г. се оформя като неин политически лидер. Участва в редактиране на нейните издания в. “Радикал” и сп.”Демократически преглед”. Освен високо ерудиран учен и общественик е и голям патриот. Патриотичните му разбирания са причини да стане един от ръководните дейци на създадени през 1927 г. Всебългарски съюз “Отец Паисий”, чийто председател е екзарх Стефан. По негова инициатива е издигнато искането за мирна ревизия на Ньойския договор, обосновано от него самия в труда му “Ньойския договор и България”.
Статия на проф. Г. Генов за съдбата на българите в Таврия от 1943г.
На 20.08.1942 г. ръководството на Съюза “Отец Паисий” изпраща до МнВРв София писмо. То е изключително важно, защото е опит за формулиране на цялостна национална програма за решение на таврийския въпрос. Набелязаните мерки са изпращане на български консул или поне висш офицер в Таврия, назначаване на българи в местната администрация, възстановяване на българските училища, издаване на български вестник, командироване на български свещеници в селищата с компактно българско население, изпращане на спешна помощ от лекарства и храни за бедстващите българи.
Много важна е бележката с внушение до правителството на проф. Б. Филов в писмото на съюза, която звучи и до днес актуално. “В национален интерес е тези българи да не се разпиляват, а “в близко бъдеще вкупом да бъдат преселени в България.” (4)
В началото на януари 1943 г. със съдействието на отецпаисиевци е издаден специален брой на вестник “Българите в Таврия”. Замисълът е тиражът му да достигне 10 000 броя, като приходите от продажбата му да послужат изцяло за подпомагане на таврийските българи.
Със съдействието на Съюза “Отец Паисий” М. Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове в провинцията, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи.
Публикува поредица от статии по темата в българската преса. Пише съобщения до народните представители в XXV ОНС, чете сказки и по националното радио.
През 1943 г. успява да издаде и книгата си “Българите в Таврия” и сборника “Пуста чужда чужбина”. (5)
Благодарение на тази му дейност българите в България разбират за съществуването на своите сънародници в Украйна. В България М. Хаджийски намира и личното си щастие. Създава свое семейство. В София той се запознава със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева, за която по-късно се оженва.
Но най-съществената част от неговата дейност е усилието му да подпомогне завръщането на таврийските българи в Родината.
Понякога М. Хаджийски отскоча и до родната му Таврия.
Документирани са две негови посещения – в края на 1942 г. и през лятото на 1943 г. Те са изключително важни, защото са свързани с организиране на бъдещото преселение. При обиколките си из българските селища той запознава жителите им с проекта за преселение към прародината. Кани ги да се върнат в Родината. Идеята за преселение е приета най-радушно от българите, които са били най-жестоко репресираните от съветската власт при колективизацията, разкулачването и голодомора. И това е обяснимо. За тях оставането в Украйна при очертаващи се перспективи за възстановяване на съветската власт, би означавало сигурна смърт.
М. Хаджийски намира последователи не само в средите на отецпаисиевци, но и сред някои български дипломати. Двама от тях ще станат активни участници в процеса на преселение. Това са Любомир Кузупов – офицер от запаса, пълномощник на българското правителство в окупирана от Райха Украйна и Иван Димитров Станчов – български консул в Галац, Румъния. Тяхната роля е специфична, но изключително важна.
Иван Димитров Станчов е роден през 1897 г. в Санкт Петербург, Русия, където баща му е български дипломатически агент. Той е син на дипломата и политика Димитър Станчов и Анна Станчова (родена графиня дьо Грено). През 1915 г. завършва Френския католически колеж в Пловдив. През 1917 г. е мобилизиран във флота. По-късно завършва Школата за запасни офицери в Княжево. През 1918-1919 г. работи като офицер за свръзка в качеството си на военен преводач на окупационните войски на Антантата.
Едновременно с това сътрудничи на българското военно разузнаване.Участва в укриването българско оръжие, подлежащо на унищожаване по силата на военните клаузи на Ньойския договор .Едновременно работи и в общинската администрация във Варна, където отговаря за настаняването на бежанците от Русия. През 1923 г. завършва право в Университета във Фрибур, Швейцария.
През 1928 г. постъпва на работа в българското Външно министерстерство. Така поема по пътя на баща си като дипломат. Първоначално е в шифровалния отдел, а по-късно в протокола. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Римкато трети секретар, по-късно като съветник, а накрая – като шарже д’афер. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел “Консулски” в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул на Царство България в Галац.
На този си пост подпомага преселването в България на компактни групи таврийски българи.Поддържа връзка с таврийските българи и пише често доклади до София. Автор е на ценни спомени. (6)
О.з полковник Любомир Кузупов е роден през 1893 г. Той е кадрови български офицер, участник във войните за национално обединение от 1912 до 1918 г., в които е награждаван с ордени “За храброст.” През октомври 1918 г. като капитан участва в акцията по спасяване на знамето на 1-ви пехотен Софийски полк. Член е на бойната група на полка, спасила полковата му светиня. След Първата световна война преминава на дипломатическа служба. От 1924 до 1931 г. е секретар в българските легации в Будапеща и Белград. До септември 1944 г. заема различни длъжности в МнВРи изповеданията.
О. з . полковник Любомир Кузупов
Подготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.
В началото на септември 1943 г. съветските войски извършват десант в района на Приазовието и на 6 септември с.г. превземат гр. Бердянск. Българските селища Преслав, Инозов, Троян и др. стават отново арена на тежки боеве, по време на които таврийските ни сънародници дават нови жертви. Германските войски започват да се изтеглят на запад, като опожаряват изоставените селища.Създава се критично положение. В доклада си от 21.09.1943 г. Ив. Д. Станчов отбелязва, че населението на българските села в Таврия между Мелитопол и Бердянск напуска панически района на бойните действия. Според консула над 20 000 българи се насочват към гр. Николаев. По това време той е най-западната точка на контролираната от украинските националисти територия и изходен пункт към румънската окупационна зона, т. нар. Транснистрия.Бежанците изминават над 200 км. път пеша с надежда да минат през Румъния в България. Румънските власти обаче не пропускат бежанския керван в Транснистрия. Затова българите са принудени да останат под открито небе, без храна и средства за оцеляване. Тук трябва да чакат месеци наред, за да бъде решена тяхната съдба.
В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.
Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регенство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.
Министър – председателят Добри Божилов
Д. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.
С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов – съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.
В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.
Л. Кузупов споделя в спомените си: “Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния – Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение – без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение. ” (7)
При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселението
на българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.
От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.
Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)
Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко – около 500 души. (9)
В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: “В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък – карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото – голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено – сред зима; януари и февруари.” (10)
Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пускането
на българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.
За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.
Както отбелязва в спомените си това е “трик”, който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че “германците са големи любители на ордени”.
“Това мое хрумване подейства чудотворно – отбелязва Л. Кузупов.
Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)
М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)
За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МнВР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)
В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.
Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:
“Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.
Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.
Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време – влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от “моите” бежанци”. (14)
За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.
Бежанци от Таврия на път през 1944 г.
През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.
По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20.12.1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство. После заминават за мястото за тяхното преселение в село Германци (днес Добрево), Овчаровска община.
Насочват ги не случайно към това селище. До 1938-1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война на 1.09.1939 г.
След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в Родината българи. Таврийци от Инзово са настанени в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци (Добрево) семейства са от Инзово начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20.04.1942 г.
Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери заживяват мирно и тихо съвместно със старите български жители на селото.
За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево) пред автора на книгата” Българи в Таврия и таврийци в България” Атанас Марков Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г. в Северна Добруджа и преселник в Южна Добруджа по Крайовската спогодба с родителите си, разказва следното:
“Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри, момичета, другаруваха (момуваха) с момичита таврийчета техните връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и др. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи както нас. Мен ме вземаха, когато ходеха на съвместни седянки да ги пазя от кучетата (от ергените те сами се пазеха). Слушал съм и то най-вече по седянките, а и на други места, част от историята за тяхното идване в България. ” (15)
На 13.12.1943 г. правителството приема протокол, който определя процедурите по настаняване на преселниците. Служба “Обществени бедствия” към МВР трябва да поеме функции по посрещане и осигуряване с подслон. Отпуска се като първа помощ 400 000 лв. Разрешава се безплатно пътуване на изселниците по БДЖ, речните кораби и държавните автобусни линии. Предвидено е тяхното оземляване. На БНБ е наредено да обменя носените от таврийците пари – германски марки или украински карбованци. (16)
Всички административни и полицейски власти се задължават “да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места.”(17)
През януари 1944 г. към България се насочва група от 28 семейства от т.нар. габровска група – членове на Съюза на българите таврийци от български произход. Държавата им оказва двойна помощ. Сменени са им суми от 1000 марки, получени от преселниците в Одеса и върнати им обратно, вече на българска земя. Даден им е и държавен заем в размер на 40000 лева.
Вербална нота от 28.02.1944 г. на кралското министерство на външните работи на Румъния гарантира преминаването в България на 2,500 българи-бежанци. 500 ще пътуват с влак, а за други 2,000 е уточнено, че натоварени в кораб в Измаил ще бъдат разтоварени в Силистра или Русе. (18)
На 22.02.1944 г. от Одеса потегля осигурената от германската окупационна власт влакова композиция. На гара Тираспол ешелонът е очакван от Л. Кузупов. Той успява да качи на композицията и преселниците от Паркани. Изпраща писмо до българския пълномощен министър в Букурещ Иван Попов, в което го моли чрез неговите служители в легацията на гара Букурещ да уреди посрещането на преселниците с топла храна и мляко за децата.
Помагат и родолюбиви букурещки българи, които отпускат около 80 000 леи за облекчаване положението на пътуващите към България преселници. В акцията се включва и представителството на БПЦ в Букурещ, където преселниците пристигат на 26.02.1944 г.(19)
От Букурещ ешелонът заминава за Гюргево, от където българите се превозени чрез шлепове до пристанище Русе.
Много по-трудно се оказва преселението на бежанците от Паркани, които се движат пеш със своите коне и каруци. Л. Кузупов трябва да помага за битовото им уреждане и изхранване, вкл. с резервните части за каруците. За да се срещне с преселниците
Ив. Д. Станчов потегля към устието на р. Днестър. В спомените си той отбелязва следното:
“Заварих нещо потресаващо: няколко хиляди каручки, зачулени със скалъпени палатки от платно или кожи, единствено убежище на близо петдесет хиляди мъже, жени и деца. Изтощените кончета търпеливо пристъпваха от крак на крак, а дрипавите изгладнели хора се грееха поред на огньовете, палени със снопове тръстика. Когато ги заговорих, отговаряха ми на старинен, чист български език. Не ми беше трудно да си представя какво пътуване е било. Ужасих се. Безкрайни километри през заснежени, заледени поля, семействата, сгушени в каручките с тези кончета, от чиято издръжливост и сила зависи живота им., преживяващи с малкото храна, която бяха успели да спасят. Припасите им бяха на изчерпване, гладът вече беше белязал лицата им. Установих, че имам законно право и човешко задължение да ги репатрирам в България.”
Ив. Д. Станчов и Л. Кузупов успяват да убедят германските власти да разрешат прехвърлянето на българските бежанци през р. Днестър на румънска територия.
След извършване на процедурите по дезинфекция “коларският” керван на таврийци навлиза в Бесарабия. Л. Кузупов ги насочва по маршрут, който минава през българските села.
Така съдбата връща част от таврийските българи към селата в Бесарабия, от където те са се изселвали в Таврия през 1861-1862г. Условията, при които се движи кервана са много тежки – сняг, дъжд, кални пътища. Но въпреки това преселението продължава. Помагат им с всичко възможно местните бесарабски българи, които намират сред преселниците свои далечни роднини. Керванът достига до гр. Измаил. Тук се запасява с необходимите хранителни продукти. После каруците с бежанци са натоварени на осем шлепа за България. (21)
На 13.03.1944 г. шлеповете с таврийските 630 българи пристигат на пристанището в Силистра. (22)
За преселниците това е най-щастливият миг в живота им. С просъзлени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя. Кадрите от кинопрегледите от онова време запечатват за историята тези вълнуващи моменти.
Сълзите на таврийските българи преселници, току-що стъпили на българска земя при Силистра, 1944г. Кадър от кинопрегледа
Посрещнати са топло от силистренци начело с кмета им Борис Коджабашев. Взети са мерки за тяхното настанява и снабдяване с топла храна. (23)
Обикновените силистренци се включват в акция за осигуряването им с храна и облекла. Младежите от “Бранник” им изнасят патриотични забави. (24)
От Силистра преселниците са изпратени за временно настаняване в селища от Силистренска, Дуловска и Тутраканска околия.
През март – април 1944 г. върви интензивна работа по преселението. Към 14.03.1944 г. от получилите разрешение да се изселят от Русия и Украйна 2 500 души в България са пристигнали първа група с влака от Гюргево 500 души, втора група с шлепа до Силистра от 600 души и трета група от 100 души вече е на път. (25)
На 4.04.1944г. М. Хаджийски споменава за преселили се 1375 души и останали в Одеса 274 души с пътни листове на ръце, които не са пожелали да заминат с първите групи и за които е повдигнат въпрос за тяхната неблагонадеждност.(26)
М. Хаджийски се застъпва пред българското министерство на външните работи за тези хора. Той се аргументира по следния начин: ние нямаме право да им откажем, понеже те са българи, а някои от тях са и български поданици. М. Хаджийски действително признава, че някои от кандидат-преселниците са българи, женени за рускини и са се откъснали от всичко българско. М. Хаджийски обаче смята, че след умело посрещане и възпитаване в България, в българска среда, те скоро ще се приобщят към Родината.
Тази негова позиция отново по убедителен начин характеризира неговата личност като горещ български патриот. Като такъв М.Хаджийски милее за българите, където и да са те по света. Старае се да даде на властта и други аргументи за това, че тези сънародници трябва да бъдат подкрепени в техния преход към земите на историческата им родина.
Той припомня, че българите-селяни от Крим и Таврия са “извън всякакво съмнение.” (27)
Те са били преследвани от болшевиките като заможни и богати българи. Трябва да има милост и за тези клети хора. И те да могат да се завърнат на свята българска земя.
1375 души от преселниците, дошли в България до началото на април 1944 г. са настанявани в няколко околии: Добричка, Балчишка, Генерал Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии.
Според едно писмо на директора на добричката поземлена дирекция Любомир Великов от 11.04.1944 г. до Дирекцията на земята те са били разпределени по следния начин: Добричка околия – 34 семейства и 104 души, Балчишка околия – 42 семейства от 147 души, Генералтошевска околия 24 семейства от 99 души.”(28)
В Дуловска и Тутраканска околии на преселниците са дадени задоволителни жилища. Предоставя им се земя по 40-50 дка, в зависимост от броя на членовете на семейството и добитъка им. Семействата са зачислени към десятките на селата. С техния добитък и зает инвентар е организирано засяването на дадените им земи. (29)
Добричкият директор на Поземлената дирекция споделя за констатирано разминаване между желано и реалност. Той донася, че в други околии, освен посочените, няма свободни земи. Липсва разпоредба за анулиране на сключени договори за дадени под наем земи на Б.З.К. Банка и фонда. Преселниците остават за зимата без получена земя. Българската администрация по места естествено взима мерки и решава проблемите.
Преселниците са настанени предимно в домове на приемни семейства и обществени сгради, като веднага получават земя за обработка и семе за посев.
На 7.04.1944 г. в Силистра пристига третата група от 95 таврийски българи, водени от пратеника на правителството М. Хаджийски. (30)
Сълзите на щастливите таврийски преселници, стъпили благополучно на българска земя при Силистра през 1944г. Кадър от кинопрегледа.
М. Хаджийски не остава с тях, а се връща обратно за да съдейства и на преселението
на последната група. На 20.04.1944 г. той изпраща доклад на вънпния министър
Д. Шишманов. В него обобщава за резултатите от акцията в периода от 20.12.1943 г.
до 10.04.1944 г. В доклада се сочи, че общата цифра на преселените до този момент
в България са “1575 души от Украйна, Таврия и Крим”. Но отбелязва, че това е много малък процент от пребиваващите българи в тези райони. Основната маса са останали
в селищата си поради невъзможност да се преселят или липса на служители на българското правителство, които да им съдействат и помогнат в трудния път към България.
На 24.04.1944 г. Ив. Д. Станчов изпраща последната група бежанци, като изготвя списък за тях. Това са 140 души с 28 каруци, водени от Никола Дондонов. На 11.05.1944 г. те влизат в Силистра през сухопътната граница с Румъния при село Остров. (31)
Насочени са към община Вокил в Дуловска околия.
На 11.06.1944 г. в Силистра идва следващата група преселници. Това са 11 души с 3 каруци и водач Павел Стефанов Добров. Българското генерално консулство в Галац ги снабдява с необходимите документи за пресичане на границата и преминаването през румънска територия, като е приложен поименен техен списък. (32)
Последната известна група бежанци 16 души пристига в България в началото на юли 1944 г. Тогава тя преминава граничния пункт при село Кардам. Откритите листове им са осигурени от българската легация е Букурещ.
Общият брой на преселниците не е точно установен. В проучвания по въпроса се говори за различни цифри.
В доклада на главния инспектор по преселението Продан Хаджиев до Дирекцията за земята от 2.05.1944 г. се посочва броят на пристигналите българи от Таврия, настанени по околии, както следва: Добричка околия – 74 семейства с 240 човека, Генерал Тошевска околия – 60 семейства с 91 човека, Балчишка околия – 67 семейства с 247 човека, Дуловска околия – 166 семейства с 558 човека, Тутраканска околия – 23 семейства с 92 човека. Общо това прави 390 семейства с 1228 човека. (33)
В цитирания по-горе доклад на М. Хаджийски от 20.04.1944г. се споменава за 1575 души от Украйна, Таврия и Крим. Цифрата 1575 души обаче служи само за ориентир. Причината е, че в нея не влизат новите четири групи, дошли след датата на доклада от 20.04.1944г.
Затрудненията в изчисляването на броя на преселниците идва и от самата документация, съставен от съответните длъжностни лица, които са използвали различни критерии. Ако някъде се посочват точни цифри, другаде се споменават само имената на главите на семействата. Понякога пък се прилагат едновременно и двата критерия. Освен това не всички околийски управители и кметове са давали своевременно данни за броя на преселниците. Друга пречка за точното изчисляване на таврийските преселниците е, че те често са сменяли местожителството си в България.
В най-новото изследване по темата “Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история” е прието, че през есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. в България пристигат около 1900 наши сънародници от Таврия. (34)
Не е изключено обаче те да са повече, пристигнали и по други пътища, за които няма документация в архивите.
Завърналите се в България са изключително земеделци. В доклад на областния началник по земеделието в Добрич намираме подробни данни за професията на 320 преселници от Таврия, настанени в Добричка и Шуменска област. 2/3 от хората са земеделци, работници или домакини. Единици са лекари, учители, агрономи или инженери. В групата има десетина души градинари и занаятчии. (35)
На преселниците в селата е дадена земя под наем, от свободните фондови земи.
За устройването им правителството на Д. Божилов приема два протокола с дати 25.02.1944 и 9.03.1944 г. В тях се доразвиват действията, предвидени по протокола от 13.12.1943 г. Новото е, че отпуснатите помощи към МВР за посрещане, подслоняване и изхранване на бежанците са по-големи – 1 млн. лева по протокола от 25.02.1944г. и 3,6 млн. лева на 9.03.1944 г. (36)
В друго свое заседание от 06.04.1944 г. правителството приема Постановление № 22, с което задължава Българската земеделска и кооператвина банка (БЗКБ) да отпусне под гаранцията на държавата на всеки таврийски преселник, който е земеделски стопанин сумата от 40 000 лева. При определени обстоятелства се допуска и по-голяма сума. (37)
След пристигането на бежанците в България на всички глави на семейства са връчени и
по 2000 лева безвъзмездна помощ от държавата. (38)
С 16-то Постановление на МС от 16.06.1944 г. е уреден въпросът с временното уреждане
на безплатното лекуване на преселниците. Според него всеки преселник от Таврия, ако
е беден и не може да плаща, се освобождава от всякакви такси за лекуване, както при лекуването в държавните и общински лечебни заведения, амбулатории, диспансери и пр., така и при домашно лекуване от служебни лекари – без да се изисква удостоверение за имотното състояние на болния, а само по устно заявление.
Решение за безплатно лечение на бедните преселници от Таврия
Взети са мерки за тяхното оземляване. На 14.03.1944 г. се провежда заседание на експерти към МВР, което набелязва мерки в тази насока. Експерите решават настаняването на преселниците да става компактно и в по-големи групи. Констатирано е обаче, че държавният поземлен фонд не разполага с достатъчно сводно количество земя.
Затова експертите предлагат да бъдат закупени от държавата земите в Южна Добруджа, собственост на румънци по чл. 5 от Крайовската спогодба от 1940 г. Това са над 150 000 декара земи, за които е преценено, че ще бъдат подходящи за заселването на таврийците. За да оземли преселниците, е набелязана дори крайна мярка като отчуждаване по законодателен ред срещу заплащане на някои от земите на едрите земевладелци в Добруджа, с което може да бъдат предоставени още 20 000 – 30 000 декара земя за преселниците. (39)
До септември 1944 г. преселниците са оземлени с обработване, със земя между 15 и 50 декара, както и с дворни места в селищата с площ около 2 декара.
През лятото на 1944 г. са набелязани и други мерки. Сред тях е строителството на жилища
за бежанците. Кредитирането на това строителство става от бюджета на МВР, като за целта е предвидено на основание на закона за гражданската мобилизация всичкитрудоспососбни преселниците да бъдат мобилизирани, както и майстори строители и работоспособни граждани. Има предложение с министерско постановление да бъде отпуснат безплатен строителен материал, а документите за строителната дейност да бъдат освободени от всякакви общински такси и налози. (40)
В акциите за настаняване и изхранване на бежанците активно се включват и органите на местната власт. На 13.03.1944 г. лично силистренският кмет Борис Коджабашев се обръща към МВР с молба за отпускане на 800 000 лева за закупуване на храната за хората и добитъка. При пристигането на втората група перселници в началото на април 1944 г., общината изразходва още 45 000 лева от своя бюджет за изхранването им. (41)
На кметовете на населени места, в които има настанени преселници е наредено да вземат мерки за изхранването и снабдяването им с необходимия селскостопански инвентар и семена за посев. Кметовете също така трябва да оземляват всяко тричленно семейство
с минимум по 30 декара земя и с по 5 декара допълнително за всеки следващ член на семейството. (42)
Преселниците от Таврия са снабдени в кратки срокове и с българско гражданство. Процесът стартира през лятото на 1944 г. и завършва през есента на 1944 г.
Това става след като на 4.08.1944 г. МВР уведомява областните директори, че таврийските българи ще бъдат приети за български поданици. Получаването на българско гражданство става по облекчена процедура. Тя включва подаване на индивидуални молби чрез местната община до министерството на правосъдието, като за молбата не заплащат никакви такси и гербови марки. (43)
Решено е ползването на административната услуга да бъде безплатно. Никой не може да
се обогатява за сметка на преселниците, потърсили отново спасение в Родината.
Специфично е че процесът на получаване на българско гражданство само стартира, но не
приключва към 9.09.1944 г. Едва в ноември 1944 г. таврийските преселници вече имат българско гражданство. (44)
От всички изложено до тук може да се направи изводът, че в годините на Втората световна война отношението на българските власти към таврийските преселници е било високо отговорно и национално.
Въпреки военновременната обстановка българските власти предприемат серия от много сполучливи мерки за устройване на таврийските българи. При това има организация както на централно, така и на местно ниво. Опитът в устройването на севернодобруджанските българи от 1940 г. помага много.
Българската държава съдейства за устройването на преселниците – осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа, безплатно медицинско лечение и др.
Така са създадени предпоставки за трайно вписване на преселниците в живота на Родината. Адекватните мерки на властта улеснява бързата и безболезнена адаптация на преселниците. Най-лесно това става при земеделците. По-трудно се реализират хората с други професии – чиновници, агрономи, инженери, лекари, учители, които се насочват най-вече към градовете. Местното население помага на преселниците да се настанят, да заживеят спокойно и да започнат да изкарват прехраната си с честен труд.
По-голяма част от таврийските българи веднага подават документи за получаване на българско гражданство и го получават във възможно най-кратки срокове.
Таврийците получават същия статут като българските преселеници от Северна Добруджа, напуснали земите си въз основа на Крайовската спогодба с Румъния от 1940 г. въз основа на споразумението за размяна на населението. Младежите в наборна възраст са призовани във войската и те постъпват в казарамите.
Въобще таврийските българи стават лоялни български граждани и всякаки подозрения за тяхната “неблагонадежност” бързо са разсеяни. Работливите от тях се радват на добри военновременни реколти и създават дори нови семейства. Такъв е случая с М. Хаджийски, който сключва брак със Савка Николаева.
През септември – октомври 1944 г. идват още таврийски преселници. Това е обаче последната вълна от Таврия. По-далновидните от тях успяват да си вземат жителство от някои селища от Северна Добруджа като Тулча и “минават” като преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.
Превратът на 9.09.1944 г. и окупацията на България без бой от Червената армия изцяло променя съдбата на таврийските българи и отваря още по-трагична страница в тяхната история. Мечтата им за Родина и родно огнище, сбъднала се за кратко е убита окончателно от жестоки комунистически репресии и нова депортацията по заповед на диктатора Сталин обратно към СССР. Депортация, при която активно ще съдейства и прокомунистическото правителство на т. нар. Отечествен фронт.
Зловещата 1945 г. – БКП праща на смърт в СССР по искане на Сталин таврийските българи
Завърнали се в прародината си на Балканите, са обявени за “изменници и предатели” стават жертва на съветските репресии
По нареждане на комунистите таврийци са ловени за избиване и депортиране като опасни диви животни
Българският народ спасява своите евреи от “лагерите на смъртта”, но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи
(ЧАСТ ТРЕТА)
Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на
опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването
и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за “изменници и предатели” стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиранекъм СССР.
В трета част от поредицата, посветена на трагедията на таврийските българи се спираме
на тяхната депортация през 1945 г.
Депортациите са вековна руско-съветската традиция, която се прилага винаги с репресивна цел и тогава, когато властелинът на Кремъл прецени. Те са неделима част от съветската история и доказват репресивната същност в националната политика на тази “империя на злото.”
Историята на депортациите на народите на СССР е дълга. Началото й се отнася още
към периода на Гражданската война след рухването на бившата Руска империя през 1917 г. Болшевишкият вожд Ленин е творец на този вид колективна репресия, която е част от “червения терор”, а първи нейни жертви стават казаците, противници на съветската власт
и едрите земевладелци.
Йосиф Сталин обаче доразвива и усъвършенства опита на Ленин и при неговото еднолично управление (1929-1953) депортационната политика на СССР достига най-брутални форми, като започва да се прилага повсеместно. Периодично “бащата на народите” прибягва до такива широкомащабни репресивни мерки. В сталинския период на съветската история са били депортирани цели “наказани” от Й. Сталин народи, социални групи като кулаците и дворяните, политически неблагонадеждни “бивши хора”, лишени от права в СССР и дори близките на “врагове на народа”. Тези депортации достигат своята кулминация в два периода – колективизацията, свързана с разкулачването на селяните в началото на 30-те години и по време на Втората световна война (1939-1945).
В епохата на сталинизма в СССР (1929-1953) почти няма народ, който да не е бил депортиран. В периода от 1920 г., когато са били изселени 45 000 терски казаци до смъртта на Й. Сталин през 1953 г. депортациите в СССР засягат повече от 6 милиона души.
В годините на Втората световна война (1939-1945) на репресии и депортации са подложени цели 61 народи и национални групи! (1)
Всяка депортация е вид колективно наказание. Тя води до много човешки жертви, материални загуби и щети и носи винаги отрицателни емоции за депортираните.
Депортациите грубо погазват и правата на народите в СССР. Цели 7 народа са били лишени вследствие на депортациите от своята автономия – немци, карачаевци, калмики, чеченци, ингуши, балкарци и кримски татари.
Последица от депортациите на национална основа е не само унищожаване на автономията на съответния народ, но и русификация на земите, които той е населявал чрез заселване
в техните градове, села и къщи на руснаци от други части на СССР. Този момент в съветската депортационна политика е много важен и той доказва чии интереси е обслужвала тя.
Българите в СССР също са били обект на мащабни сталински репресии в това число и депортации – факт, който отсъства в днешните български учебници по история, и който българските казионни историци въобще не изследват?!
Типичен пример е съдбата на кримските българи, които през лятото на 1944 г. по предложение на Лаврентий Берия и по заповед на Йосиф Сталин са депортирани в Сибир и Казахстан. Обвинени са напълно неоснователно, че са “предатели” и са помагали на германците, защото България била съюзник на Третия райх във войната.
Депортацията на таврийските българи през 1945г. е епизод отсъветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на окупациятана страната от Червената армия след 9.09.1944г.
Репатрирани или депортирани са таврийските българи?
Изясняването на този въпрос е изключително важно, защото е свързано и с оценка на действията на съветската окупационна политика спрямо тези наши сънародници.
Репатрирам произхожда от латинския термин “Patria”, което означава “у дома”, т.е. репатриране означава буквално връщане в Отечеството. Терминът репатриране се използва за лица, които са бежанци, пленници и други,когато биват връщани в държавата, където са родени или са нейни граждани.Най-често под репатриране се разбират случаите, при които някой емигрант е връщан обратно в родината си.
Депортацията се определя като принудително изгонване с наказателна цел от страната на лица от постоянното им местожителство или на нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава.
В досегашните изследвания, колкото и малко да са те, процесът на насилствено изселване
на таврийските българи след 9.09.1944 г. в повечето случаи е наричан репатриране.
Съветско-руската историография също използва термина репатрирам. Само че в руско-съветската репресивна политика, както посочих по-горе има вековна традиция на депориране на народи. Диктаторът Й. Сталин не репатрира, а депортира народите – “врагове.”
Българският дипломат Иван Д. Станчов в своите спомени, публикувани през 2005г. използва термина репатриране, но в кавички. Като пълномощник на българското правителство в акцията по преселение на таврийските българи в България о.з. полковник Любомир Кузупов е озаглавил своите спомени “Репатрирането на нашите сънародници от Таврия и Крим през пролетта на 1944 г.”
С други думи репатриране има преди преврата на 9.09.1944 г., а не след тази дата. Таврийските българи са репатрирани доброволно в България до 9.09.1944 г. и депортирани насила в СССР след 9.09.1944 г.
С оглед на това считам, че използването особено от български историци на неправилен термин като репатриране за характеризиране на принудителното изселване на таврийските българи след 9.09.1944 г. е недопустимо и цели да оправдае съветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на чужда окупация.
По силата на Хагската конвенция от 1899 г., прилаганаи по времена Нюрнбергските процеси срещу нацистките военнопрестъпницислед Втората световна война депортацията е престъпление срещу човечеството. Престъпление срещу човечествотов международното право е извършването на тежки жестокости срещу големи маси хора и то представлява най-високата степен на престъпна дейност.Масови убийства, изтребления, депортация, поробване на цивилно население преди или по време на война, преследване по политически, расови или религиозни причини и други нечовешки дейности, отговарят на определението за това престъпление, ако са част от широко разпространена и системна практика, каквато има в СССР по времето на сталинската диктатура (1929-1953).
Депортацията е вид етническо прочистване на населението. Етническото прочистванеилиоще етническа чисткае процес на планирано и координирано изтребление или насилствено изселване на един етнос от неговото землище.
Като типични примери за етническо прочистване могат да се посочатарменският геноцид, проведен от младотурците в началото на XX век или пък прогонването и избиването на тракийските българии заграбването на имотите им от турската държава през 1913 г.
Българите в Македония в края на XIX и през целия XX век са били обект на жестоко етническо прочистване от страна на турци, гърци, сърби и сърбомани комунисти.
В по-ново време пример за множество етнически чистки има по време на време на войните в бивша Югославия (1991-1999).
В исторически план СССР си остава първенец в този вид колективна репресия спрямо стотици хиляди хора не само като мащаби, но като и системност и последователност в прилагането й.
И до днес обаче Русия като приемник на СССР, не признава депортациите за престъпление срещу човечеството.Това е последователна политика на руските управници, която доказва тяхната отдалеченост от принципите на хуманността и международното право, както и липсата на всякакви усилия да се скъса със зловещото комунистическо минало.
Доказателство за това е, че българската историография към този момент не разполага с официални съветски и руски документи за депортирането, репресиите и убийствата на таврийските българи през 1945 г. Същото, между впрочем важи и за депортирането на кримските българи година по-рано. Такива документи остават дълбоко засекретени и изцяло недостъпни за изследване от българските историци. Това е политическо решение на московските господари. Причината е ясна. Ако се даде такъв достъп, ще рухне изцяло митът за съветското освобождение на народите на Източна Европа от фашизма и ще се разкрие участието на съветската власт и Червената армия в още едно престъпление в окупирана Източна Европа, извършено в случая на територията на България.
Събитието от българската истрия, което задейства веригата от процеси, довели до депортирането на таврийските българи е превратът на 9.09.1944 г.
След успеха на Яш – Кишиневската операция в края на август 1944 г. Червената армия достига р. Дунав, принуждавайки германския съюзник Румъния да капитулира.
Съветското върховното командване замисля да се предприеме на територията на България настъпателна операция, като за това се отделя цял фронт (Трети украински) и се вземат мерки да се постигне изненада чрез бърза подготовка и светкавично осъществяване на операцията.
Първата задача на фронта е да нахлуе в България и да постави под контрол територията ни до линията Русе – Карнобат – Бургас. Отделено е специално внимание на завземането на градовете Варна и Бургас и на пленяването на германските кораби в двете пристанища. Крайната цел на “българската операция” на Червената армия е овладяването на района на София и пълното окупиране на България.
На 5.09.1944 г. СССР обявява война на България. Й. Сталин действа едностранно, без одобрение на западните си съюзници. Обявява ни война без повод и основателни причини.
Рано сутринта на 8.09.1944 г. командващият 3-ти Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин заповядва на войските си да преминат румъно-българската граница и да започнат окупацията на Североизточна България.
Окупаторът на България съветският генерал Фьодор Толбухин
“Българската операция” на 3-ти Украински фронт протича безпроблемно и без съпротива от страна на Българската армия, за което предварително са се погрижили агентите на Й. Сталин в София.
Поради преврата и на 9.09.1944 г. и това, че страната ни е обявила война на Германия, Й. Сталин решава да прекрати състоянието на война с България. Военните действия в България са прекратени от 23 ч. на 9.09.1944 г. Съветските войски обаче продължават настъплението си на запад и влизат в София на 15.09.1944 г. С това окупирането на страната приключва.
От военната операция на Червената армия се възползва т. нар. “Отечествения фронт “- обединение на съветската “пета колона” в България начело с комунистите. В условията на започнала съветска окупация този “Отечественият фронт” овладява властта.
На 9.09.1944 г. в София чрез преврат е свалено от власт демократичното правителство на земеделеца Константин Муравиев. Всъщност превратът е извършен под ръководството на СССР и неговите разузнавателни органи, с помощта на съветската агентура в България. Самите въоръжени терористични формирования, т. нар. партизани от БРП (комунисти) нямат никакво участие в завземането на властта и формирането на правителството на ОФ.
Беглецът на Запад, бивш шеф на съветското разузнаване на Валтер Кривицки, свидетелства в книгата “Аз бях агент на Сталин”, че овладяването на България от съветската “пета колона” е било подготвяно от много дълго време.
Цялата съветска политика от 1919 до 1944 г. спрямо България е подчинена на целта
на съветските болшевики да завладеят България, да я болшевизират и тотално да я подчинят, което и става. За изпълнението на тези цели Москва използва най-голямата терористична организация в историята на човечеството Коминтерна и нейната послушна секция БКП. Средствата за постигането на целта са терора, метежите, убийствата, шпионажа, саботажа, подривната дейност, достигнали широки мащаби против българската държава тъкмо по време на Втората световна война (1941-1944).
Самото завладяване на територията на Царство България от страна на войските на 3-ти Украински фронт носят чертите на агресия и окупация. Няма никакви следи за освобождение и други подобни акции, която догма бе наложена в продължение на десетилетие от съветската и българската комунистическа пропаганда.
Съветските кореспонденти на в. “Правда” Вадим Кожевников и Михаил Сиволобов в писмо до Г. Димитров от 24.09.1944 г. признават факта, че България е била окупирана от Червената армия:
“Значителна част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяване на съветския строй.” (2)
Последиците са трагични за България. Започва нейната болшевизацията. Най-активният период на болшевизацията на страната е от септември 1944 до края на 1947 г. и съвпада с периода на съветската военна окупация. Тогава Й. Сталин третира България сурово като победена държава. Икономически я ограбва и извършва масов терор спрямо българския народ чрез подведомственото НКВД и комунистите в правителството на ОФ. СССР дори задига българските исторически архиви, които и до днес счита за ”трофейни.”
Заграбването на българските исторически архиви и третирането им по този начин още веднъж доказва, че Червената армия е окупатор. Този акт на окупатора цели тотална подмяна и фалшифициране на най-новата българска история и представянето й в удобен за Москва начин, което съчетано с десетилетната руска пропаганда към този момент е печален факт.По волята на Й. Сталин въпреки хилядите жертви и безспорния военен принос на Българската армия през 1944-1945 г. за разгрома на Германия България не е призната за ”съвоюваща”, а остава победена държава с всички произтичащи от това отрицателни последици.
Червената армия става въоръжена опора в окупирана България на новата комунистическа власт, която започва масови репресии над българския народ. Терорът е добре организиран и направляван от Москва. От там Г. Димитров изпълнява указанията на Й. Сталин, като препредава заповедите му на руски език от името на ЗБ на ЦК на БРП (комунисти).
Той нарежда буквално: “да бъде очистена българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи” и “да бъде изкоренен великобългарският шовинизъм. “(3)
В секретна Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия се вменяват задължения като разписаните в точки 3, 4, 6, 40. Акцент в тях е словосъчетанието “да се ликвидират“, (разбирай “да се избият”). Цитат от т. 40 на тази секретна Инструкция: “Да се арестуват всички политически противници. Специално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението.Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления.”(4)
Убийствата без съд и присъда след 9.09.1944 г. са част от планираното поробване на България. Изтреблението на българския национален елит цели да улесни това поробване от СССР. България фактически изживява третата си и най – голяма национална катастрофа, последиците от която се чувстват и до днес.
С активното съдействие на новата отечественофронтовска власт след преврата на 9.09.1944 г. съветските войски се разпореждат тотално в България. Червеноармейците действат брутално и безнаказано, като извършват грабежи, изнасилвания и убийства.
Тези действия като засяга всички българи, дори някои комунисти.
На 22.09.1944 г. българският комунистически вожд Георги Димитров моли в писмо на руски език диктатора Й. Сталин Червената армия, която вече в течение вече на две седмици е окупирала България да спре грабежите, насилията и мародерствата си на българска територия. Точка 5 от писмото гласи следното: “Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население на завзетите територии от някои военнослужащи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти без знанието на местната власт и без да се оформи по съответен начин изземването на животните и хранителните продукти;
б) произволно се изземват държавните и гражданските частни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;
в) някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В с. Див Дядово, Шуменски район, е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.
Писмото на Г. Димитров до Й.Сталин разобличава изцяло мита за Червената армия като “освободител” на България.То доказва, че управляващите комунисти са се отказали доброволно от държавния ни суверенитет в полза на чужда окупационна армия и държава и са им дали възможност да се разпореждат безнаказано със съдбините на българския народ.
Срещу верноподаническата молба Г. Димитров обещава пред съветското ръководство българското правителство да задоволи всички нужди на съветската армия, което и става.(5)
Наскоро публикувани архивни документи дават представа за тежките загуби, нанесени на България от окупационната Червена армия във финансово-стопански план. По най-нови данни над133 милиарда лева, или около 300 милиона тогавашни долара, е струвала окупацията на България от съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи след проучване на архивите на БНБ.Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България – декември 1947 г. За това свидетелстват възраженията на
Г. Димитров през 1946 и 1947 г.
Генерал С. Бирюзов дори нарежда да се извършат публични разстрели на съветски войници, уличени в мародерство. През април 1947 г.
той уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. “строго са наказани” 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери с различни срокове лишаване от свобода – от 1 до 3 години. Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания.
Малкият брой осъдени съветски войници не бива да ни заблуждава за големия мащаб на съветските изстъпления на българска територия. Той е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие в онези мрачни години на повсеместен “червен терор”.
Създалата се в България обстановка след 9.09.1944 г. и окупацията й от съветските войски предвещават неблагоприятни перспективи пред таврийските българи. Първата жертва на новата политическа конюнктура е техният водач Мишо Хаджийски. Превратът на 9.09.1944 г. го заварва в Белоградчик. Тук той се е установил от пролетта на същата година. М. Хаджийски е част от групата интелектуалци, евакуирали се от София след големите англо-американски бомбардировки. Сключва брак със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9.09.1944 г.
В Белоградчик на 9.09.1944 г. влизат комунистическите терористи – т. нар. партизани.
Кумът на М. Хаджийски Иван Обрешков е свидетел на събитието и описва появата на тази сбирщина: ” На 9 септември към 9 часа по шосето откъм Орешец се зададе колона от 15-20 въоръжени партизани. Те се стараеха да изглеждат като войскова част. Ятаци, помагачи, отклонили се от запаса, изключени ученици ги следваха, без оръжие и в нестройна крачка. Колоната спря на площада. Гражданите останаха в домовете си. Прозорците на къщите бяха затворени. Никой не ги посрещна. Никакви цветя не бяха поднесени на “народните освободители.” (6)
Датата 9.09.1944 г. пречупва личната съдба на М. Хаджийски. В живота му настъпва трагичен обрат. М. Хаджийски е силно обезпокоен от развоя на събитията. По радиото на 9.09.1944 г. чува вестта за преврата в София и създаване на новото правителство на Отечествения фронт начело с националния предател и професионален превратаджия Кимон Георгиев.Имената на министрите не му говорят нищо, но при регентите е друго. Познава един оттях – комуниста Тодор Павлов. Някога в Киев той се е срещал с него, когато същият е преподавал марксистка философия. Когато по радиото е съобщено, че Т. Павлов ставаедин от регентите на малолетния български цар Симеон II, М. Хаджийски му изпраща поздравителна телеграма. Прави го искрено с добри намерения, с наивната вяра, че комунистът философ не ще допусне ексцесии и изстъпления.На 26.09.1944 г. в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на М. Хаджийски, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. М. Хаджийски се надява, че е забравен от съветските тайни служби, но това са измамни илюзии.К. Симонов е предан на съветската власт казионен писател и посещението му в окупирана България въобще не е случайно. Предстои прочистване на българската интелигенция, а ролята на казионните съветски писатели, които да дадат тон на насоката за разправата с неудобните “фашисти” с перо е голяма.Според кума на “таврийския Йовков” Иван Обрешков М. Хаджийски става жертва на клопка на съветските специални служби с личната намеса на генерал С. Бирюзов. (7)М. Хаджийски отива на срещата на 26.09.1944 г. в София без никакви притеснения. Той е нетърпелив да разговаря с връстника и колегата си К. Симонов. Изненадващо, когато влиза във Военния клуб, М. Хаджийски е арестуван от съветските органи, които го предават на българските “народни милиционери.”В ареста М. Хаджийски престоява 52 дни от 26.09 до 16.11.1944г. Този период е документиран точно в служебната бележка, издадена от Дирекция на народната милиция, запазена и до днес.В дирекция на милицията е подложен на разпити и жестоки изтезания. Целта на комунистите изглежда е била да изтръгнат от него необходимите показания за случилото се във връзка с преселението на таврийските българи или пък да го обработят идеологически и превърнат в послушен пропагандатор на СССР и на новата комунистическа власт, кичеща се като “народна.”М. Хаджийски е всепризнат водач на българската таврийска общност, с безспорни заслуги за преселението на една част от нея в годините на Втората световна война в прародината.
Болшевишките управници на СССР имат изпитана стратегия спрямо такива ярки национални личности. Съветската практика към такива лидери от национален мащаб е неутрализирането им до степен на поставяне в условия или зависимости да работят за Москва, а ако това не стане следва физическо ликвидиране.
Изглежда арестът на М. Хаджийски цели изпълнение на първата част на старгегията. Лидерът на “изменниците” на съветската родина трябва да бъде превъзпитан и евентуално спечелен да обслужва целите на окупатора. М. Хаджийски има много големи “вини” пред съветския окупатор. И тук не става дума само за организирането от него преселение, в което той активно участва. Проблем е и това, което М. Хаджийски създава като творчество. Непростимо за съветските болшевики е изнесеното от него в книгата му “Българи в Таврия”. Там М. Хаджийски открито описва престъпленията на болшевиките спрямо българите в Таврия и Украйна, две от които са най-големи – разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930 г. и изкуствено предизвикания от Москва масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933 г.
М. Хаджийски прави забележителни прозрения за вековната антибългарска насоченост на руската политика, общовалидни и до днес. Така в “Българи в Таврия” той изрично отбелязва: “Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж – да ни порусят.” (8)
С други думи М. Хаджийски достига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на всички руски власти. Извод, който между впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов. Затова М. Хаджийски трябва да заплати с живота си за своята откровеност като водач на таврийските българи и изследовател на тяхната история и съдба.
Важно е да се посочи отношението на колегите му към него по време на престоя в следствения арест. Писатели комунисти като Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регента Тодор Павлов, които познават творчеството му не се застъпват за него. Т. Павлов му благодари за поздравителната телеграма, но добавя важни думи в своя отговор, които показват защо М. Хаджийски е бил арестуван: “Трябва да проявиш пълна дисциплина и пълна откровеност.” (9)Тогава М. Хаджийски разбира, че целта на милиционерите е била да го превъзпитат идейно и национално, да го принудят да се отрече от българското си достойнство и съзнание и да предаде българите, избягали от големия коцентрационен лагер, наречен Съветски съюз.На 16.11.1944 г. М. Хаджийски е освободен временно. Дават му отстрочка да осмисли поведението си, т.е. да се “поправи.” Той се връща в Белоградчик при съпругата си.Не смее обаче да говори за престоя си в подземията на “народната милиция”. Само пред майката на кума му Иван Обрешков описва жестоките мъчения, които е изтърпял.По това време милиционерите продължават да го следят стриктно. Те чакат повторна заповед, за да го арестуват. М. Хаджийски живее всеки ден в тревога и страх.
Сутринта на 7.12.1944 г. трима милиционери, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата
на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка “Кого търсите?”, милиционерите отговарят: “Да дойде Мишо Хаджийски за справка.” Минават минути в очакване повиканият да се яви. Съпругата Савка, разтреперена и безсилна започва да подбира най-топлите дрехи. М. Хаджийски вече е решил съдбата си. Сломен от изтезанията и знаейки какво го очаква, се самоубива с пистолет. По своя воля прекратява живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват. Така талантливия българин и поет от Таврия става жертва на терористичния комунизъм.
Мишо Хаджийски – българският патриот от Таврия, когото комунистите арестуваха, изтезаваха, сломиха и убиха
Първите срещи на таврийските българи със съветските войски в септември 1944 г. въобще не са ги очаровали.
В спомените си инзовецът Г. Журков, чието семейство е било настанено в изцяло турското село Вокил, Дуловска околия в Лудогорието отбелязва като зловещо предзнаменование думите на съветския офицер, командващ отседналата в селото военна част: “Вечерта в деня на идването й, този военачалник се оказва в двор, съседен на двора, в който беше настанен чичо ми. Чичо със щайга кехлибарено грозде се явил пред този военачалник. Той с радост приел гроздето и бил много изненадан от добрия чист руски език на чичо. В разговора с него чичо му разказал за своята одисея, довела го в България. Военачалникът с особен строг глас му заявил: “Вы изкалечили не толкько собственную жизнь, но и жизнь ваших детей!”
След тези думи той поблагодарил на чичо за гроздето и заключил: “В этом вы совсем скоро убедитесь лично!” (10)
В тези две изречения има заплаха и те са ясен знак какво чака таврийските българи преселници.Явно окупационната Червената армия е стъпила на българска територия с предварителен план за тяхното депортиране.Настъпват дни на тревожно очакване за нещо неизбежно и жестоко, което се подготвя.
В първите дни след 9.09.1944 г. новата “народна власт”, особено по места в Североизточна България не гледа с добро око на таврийските българи. За тях става ясно, че ситуацията е коренно променена в сравнение с отношението на българската държава от преди преврата. Липсват предишните грижи на българската държава.
Сред таврийските българи долита и смразяващата новина за самоубийството на техния водач М. Хаджийски, благодарение на чиито решаващи усилия те достигат прародината. Скоро “народната власт” започва да събира сведения за преселниците. Веднага след 9.09.1944 г. постъпват сведения към околийските и областните центрове за настанилите се по добруджанските селища таврийски българи преселници.
Първите два документа, в които се засяга съдбата на таврийските българи са от октомври 1944 г.
На 4.10.1944 г., т.е. още преди сключването на примирието в Москва външният министър
в правителството на ОФ професор Петко Стайнов (1890-1972) изпраща докладна записка до Минитерския съвет, в която подсеща колегите си министри, че съветските власти рано или късно ще поставят въпроса за тези наши сънародници, посочени общо като “381 семейства”. Затова проф. П. Стайнов предлага правителството да направи постъпки пред върховното съветско командване. “Ясно е, че като българи ние би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници, които са дошли доброволно в България” – заявява своята позиция. (11)
Професор Петко Стайнов
Вторият документ от този период е на тутраканския околийски управител Стоил Машев. На 15.10.1944 г. той изпраща телеграма до МнВР в София. Тя е реакция на първия опит от съветска страна за организиране на депортацията на таврийските българи и същвременно израз на безсилието на българските административни власти да се противопоставят на това престъпление. В телеграмата се предлага изселването им да не се осъществява посред зима, а да стане “напролет и то съгласно желанието на таврийците.” (12)
В тези дни таврийските българи дават първите си жертви. Те са резултат от безогледния терор над местното българско население.Така например настанилият се в добричкото село Стожер Иван Константинов Кьосев е убит от преминаващите през селото съветски войници на 25.10.1944 г. (13)
На 28.10.1944 г. в Москва българската делегация подписва примирието със съюзниците от Антихитлеристката коалиция. Самото примирие не предвижда пълна и безусловна капитулация на България, но фактически с военното присъствие на съветските войски я поставя в режим на окупация. Примирието съдържа доста тежки клаузи, неизбежна последица за една победена без бой от съветската агентура и Червената армия държава.
След подписването на примирието от 28.10.1944 г. в страната се установява Съюзна контролна комсиия (СКК).
Тя се събира в пълен състав и пристъпва към своята дейност на 29.11.1944 г.
Неин председател е маршал Ф. Толбухин – командващ окупационните войски от 3-ти Украински фронт. Заместник – председател е генерал – полковник Сергей Бирюзов,
а политически съветник – пълномощният министър на СССР в София Александър Лавришчев. Поради заетостта на маршал Ф. Толбухин и почти постоянното му отсъствие от България председателството се осъществява фактически от заместника му – генерал – полковник С. Бирюзов.
Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството й. Останалите членове на СКК нямат право да се обръщат директно към правителството по каквито и да е въпроси. Това важи и за ръководителите на военните мисии на Великобритания и САЩ в България – генерал-майор У. Оксли и генерал-майор
Д. Крейн.Така СКК се ръководи от представителите на СССР, а английските и американските й членове са с ограничени и почти формални функции.
Българското правителство оказва пълно съдействие на СКК. То се стреми да спазва стриктно всички клаузи на сключеното примирие. За тази цел е създадено и специално Комисарство за изпълнение на съглашението за примирие с ръководител министъра на външните работи проф. П. Стайнов.
Въз основа на примирието в областните центрове и по-големите градове на България се разполагат съветски военни комендатури и гарнизони, което още веднъж доказва, че
Й. Сталин третира страната ни като окупирана държава.
През ноември 1944г. в София пристига Александър Лавришчев. Той е бивш пълномощен министър на СССР в Царство България от 1940 г. до септември 1944 г. Сега заема друга длъжност – политически представител на СССР в СКК. В това си качество той издава заповед да започне изготвянето на списъци на намиращите в различните околии на страната таврийски българи.
Отново под настиска на съветските представители се преминава към следващия етап на репресията спрямо таврийските българи. Важна дата, маркираща новата антибългарска политика на правителството на ОФ към таврийските българи е 22.11.1944 г. Тогава вследствие на инструкциите на Ал. Лавришчев се появява следната телефонограма:
ТЕЛЕФОНОГРАМА
№ 1653
Гр. Варна, 22. XI.1944 година
До господа Околийските управители на
Добрич, Тервел, Г. Тошево, Балчик и Шумен
По искане на Съюзническата контролна комисия, представете веднага пълен списък на всички намиращи се засега в околията таврийски българи, дошли от Съв. Съюз през време на войната, с: име, презиме, фамилия, възраст, занятие, местожителство в Съв. Съюз, сегашен точен адрес в България, членовете на семейството дадени заедно, какво имущество са донесли и какво притежават сега.
ОБЛАСТЕН ИНСПЕКТОР ПО ОБЩ. ГРИЖИ: С. Симеонов.
Сведенията да бъдат представени най-късно до 23 того, 10 ч. преди обед на тел. 33/51.
Да се предаде на Тервел и Г. Тошево. (14)
Това е първият документ, от който съдим, че таврийските българи стават обект на специални “грижи” от страна на новата комунистическа власт. Подробната им регистрация цели само едно – подготовка за депортация.
Телефонограмата отразява и възпроизвежда под вид на инструкции официалната позиция на СССР към таврийските българи преселници в прародината им. А тя е че всички съветски граждани, установили се на българска територия след началото на германо-съветската война на 22.06.1941 г. трябва да бъдат върнати обратно в СССР.
Пагубна се оказва ролята на българските административни власти в Североизточна България, които стават послушни изпълнители на заповедите на Червената армия. Тези действия на българските власти още веднъж по категоричен начин разбиват дълбоко насадения и до днес комунистически мит за Червената армия “освободителка.” Отечественофронтовска България е пълен антипод на Царство България до 9.09.1944 г., която е свободна държава, обединена почти териториално със своя национална политика. България под управлението на ОФ след 9.09.1944 г. е окупирана държава без суверенитет и собствена политика, буквално следваща заповедите на Москва.
Телефонограмата от 22.11.1944г. веднага започва да се изпълнява. Държавната машина
на репресията спрямо таврийските българи е задействана с пълна сила. Най-усърдни се оказват добричките комунисти. На22.11.1944г. Добричката градска община с новоназначения комунистически кмет и секретар Иван Янков дава подробен и пълен доклад за настанените в града по квартири 76 семейства със 123 члена, предимно работници. (15)
Подробни сведения по същото време дава и околийският началник на МВР Добрич,
според когото таврийските преселници са 71 семейства с 110 членове. (16)
В началото на новата 1945 г. “народната милиция” предприема още по-строги мерки спрямо тях. Това става отново след съветски натиск. През януари 1945 г. министрът на въшните работи проф. П. Стайнов и министърът на вътрешните работи Антон Югов, и отдел “Административна служба”, са известени за искането на представителя на СССР
в СКК Ал. Лавришчев за уточняване на броя на българите от Таврия и тяхното поетапно прехвърляне обратно в СССР. (17)
Забележете подхода на съветските представители. Българските министри са известени, т.е. уведомени не от кого да е, а от съветския представител в СКК. Сякаш са някакви чиновници за специални поръчки на повикване! Това доказва подчинеността на българските министри в т. нар. правителство на ОФ, последица от окупацията на страната ни от Червената армия и Московското примирие и назначаването на едно послушно марионетно правителство.
Важно е да се уточни и реакцията на правителството на съветското искане, което фактически има роля на заповед или най-малкото инструкция за изпълнение.
В лична среща със съветския представител Ал. Лавришчев проф. П. Стайнов се опитва
да отклони искането, като формулира позиция, че таврийските български са специфичен случай. Като професор по право той поставя въпроса на юридическа основа.
За да обоснове своята позиция, той изтъква редица аргументи. Водещ от тях е, че таврийските българи са с български произход и след пристигането си в България са получили българско поданство на законно основание, т.е. имат право на закрила от страна на българската държава. Проф П. Стайнов допълва още, че са били оземлени, младежите отбиват редовна военна служба и в момента са на фронта, където воюват срещу Германия. Има и сключени бракове на таврийски преселници с местни българи.
Искането на СССР обаче е неумолимо и подлежи на безусловно изпълнение.
Ал. Лавришчев отговаря, че съветското командване се съгласява да разгледа допълнително този въпрос, който трябва да бъде отнесен до Москва, където да се произнесат по него. Така Ал. Лавришчев фактически признава, че съдбата на таврийските българи окончателно ще бъде решена на най-високо ниво в Москва, т. е. от Й. Сталин. А от него милост никога не може да се очаква особено спрямо българи.
Като оглавяващ комисарството по изпълнение на съглашението за примирие проф. П. Стайнов се обръща на 10.01.1945 г. с писмо към областните директори, в което нарежда да бъдат изготвени списъци на таврийските българи, но с изрични указания в тях да присъства информация дали са приели българско поданство и дали служат в армията.
Тези списъци трябва да бъдат предоставени на СКК, докато тя реши въпроса. Дотогава всички таврийски българи трябва да останат по местата, където живеят. (18)
Вижда се колебливостта на позицията на външния министър. Независимо от мотивите му, той фактически става съучастник в акцията по регистрация на подлежащите на депортация таврийски българи.
На 22.01.1945 г. в допълнение на телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г. заместник – областният управител на Варна Милушев дава допълнителни указания до околийските управители в областта: “Всички таврийски българи, които сами пожелаят да се изселят в СССР, могат да направят това. Всички таврийски българи, които не желаят да се изселят в СССР, остават по местата си.” (19)
Но за отстъпки и дума не може да става. По-скоро това е коварна маневра на “народната власт” за присписване на вниманието на подлежащите на депортация таврийски българи, до които вече са достигнали тревожните сведения за това, което ги чака и затова са започнали да се укриват.
Всъщност тъкмо укриването на таврийските българи ускорява процеса на насилствената им депортация. Действията на външния министър проф. П. Стайнов водят фактически само до временно отлагане на депортацията, но не и до осуетяването й.
Само 4 дена след указанията, пак в допълнение към телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г., се появява друга важна телеграма. Телеграма № 606/ 26.01.1945 г. на околийското управление на МВР – Добрич до кмета на общината в добричкото село Стефаново разпорежда:
“Наредете да се докарат под стража в управлението ми следните чужди поданици, най-късно до 28 т. г. неделя 08.00 часа сутринта, за да бъдат предадени на Варна по искане на Съюзната контролна комисия: Михаил Димитров Хаджиолов, Иван Андреев Сеов и Махаил Савельов Паскалев.”
Кметът изпълнява веднага и отговаря чрез саморъчно написана бележка за М. Паскалев – “такова лице няма в общината”.
Изводът е, че същият таврийски българин се е укрил и не е могъл да бъде намерен към този момент. За неговата съдба писмените сведения в архивите липсват.
Укриват се и цели групи таврийци. Затова говори друг документ от същото време.
С телеграма № 716 от 30.01.1945 г. околийският управител на “народната милиция” в Добрич нарежда на завеждащия милиционерски участък в добричкото село Крушари: “Докарайте под стража в управлението ми лицата таврийски българи: Александър Григориевич Белчев, Петър Тодоров Русев, Димитър Тодоров Мойсев, Никола Иванов Стоянов, Иван Андреевич Окофоров, Михаил Димитриевич Конеонов, Иван Андреевич Себов и Елена Александрова. Всички от село Добрево Добричко за предаване на Контролната комисия гр. Варна за справка в Управлението”. (20)
Горните телеграми и заповеди доказват по категоричен начин, че в самото начало на 1945 г. насилието над таврийските ни сънародници е вече в ход.
Комунистите впрягат цялата държавна машина, в това число тяхната “народна милиция” и административна власт на отечественофронтовска България, за да издирват и преследват таврийските българи, буквално до последния човек. Все едно става дума за лов на опасни диви животни, а не на хора, при това българи!
Документите за тези срамни действия на комунистическата власт са в изобилие.
На 27.01.1945 г. община Добрич дава първите списъци на 28 таврийски семейства със 101 члена. Община Каварна изпраща на сборния пункт във Варна таврийския българин Игнат Иванов, като прилежно отбелязва, че е предаден “заедно със съпругата, внучката, коня и каруцата. Тръгване 9.04.1945г.” (21)
Околийският началник на “народната милиция” на гр. Тервел изпраща в сборния пункт четири лица и две деца таврийски българи, “заловени” в село Тодорово.
Издирват се и се предават на съветските окупационни власти дори таврийски българи, военнослужещи. Такъв е случаят с редник Владимир Сергеевич Байченков от 46-та допълваща дружина в Добрич. Неговият командир получава молба за освобождението му от заместник – кмета на община Преселенци, Ген. Тошевска околия Коев. Всъщност изпълнява заповедта на съветските военни командири, защото в молбата изрично е посочено “съгласно наредбата на съветските власти.”
Репресията спрямо него засяга цялото му семейство, тъй като пак в същия документ се посочва, че на 10.01.1945 г. заминава и съпругата му с последния ешелон. (22)
Към края на януари 1945 г. от България са депортирани първата група таврийски българи. Сред тях попадат и бесарабски българи, заселили се в Добруджа преди Крайовската спогодба от 1940 г.(23)
Отново с името на външния министър проф. П. Стайнов са свързани плахите български опити за противодействие на депортацията.
Известна е неговата телеграма от 10.02.1945 г. до царската легация в Москва в която изрично се отбелязва: “Използвайте пръв удобен случай да помолите от името на българското правителство комисията на външните работи да се съгласи да се оставят
в България ония от таврийските българи, които желаят да останат.” (24)
Телеграмата на външния министър професор П. Стайнов до българската легация в Москва от 10 февруари 1945г.
В телеграмата от 10.02.1945 г. външният министър иска да се търси съдействието на
Г. Димитров, който обаче запазва ледено мълчание. Това не е случайно. Все пак е гражданин на СССР и член на ЦК на КПСС. И в този случай Г. Димитров доказва, че е най-обикновен сталински слуга и антибългарин. През 1945 г. той не спасява таврийските българи, обричайки ги на разстрел в България при отказ да бъдат депортирани или на бавна смърт като “спецпреселенци” в съветска Средна Азия или Сибир.
В друга телеграма от 9.03.1945 г. проф. П. Стайнов отново търси услугите на легацията в съветската столица, като дава следните инструкции:
“Искането на Съветското командване да бъдат изселени таврийските българи създава огорчение. Направете още една бърза постъпка. Използвайте Лаврищев, който познава въпроса.”
Телеграмата на външния министър професор П. Стайновдо българската легация в Москва от 9 март 1945г.:
Какви действия е предприела българската легация в Москва в изпълнение на инструкциите на проф. П. Стайнов към този момент остава тайна. Последващите събития обаче доказват, че инициативата на българския външен министър не само не е успяла, а напротив, предизвиква още по-голям натиск на Москва за цялостна депортация на таврийските българи.
Към края на март 1945г. съветската военна мисия отново повдига въпроса за изселването на таврийските българи.Позицията на членовете на мисията вече е категорична и фактически ултимативна.
На 20.03.1945 г. излиза съобщението на пълномощния представител на Съвета на народните комисари (СНК – правителство – б.м.) на СССР, в което се съдържа нареждането: “…всички съветски граждани включително и таврийските българи, приели или неприели българско поданство, оказали се в хода на настоящата война на територията на България, трябва незабавно да се регистрират при упълномощения представител на СНК на СССР по репатриране за заминаването в родината.”
Задължителната регистрация е първата стъпка към подготовката за депортиране. Това е първата официална заповед на съветската власт, пряко насочена срещу таврийските българи.
В друго съобщение от 1.04.1945 г. се посочва срока на мярката: “Указанията срок се съкращава с 10 дни и на 10.04. първият ешелон от Варна за Русе, натоварен с таврийски българи и багажа им трябва да замине!” (25)
Таврийските българи се възприемат като съветски граждани и българското правителство незабавно трябва да ги депортира. Третирането на таврийските българи като съветски граждани означава, че Й. Сталин не признава никакви български разпоредби и закони. Той счита за недействителни актовете на българската държавна власт, която преди 9.09.1944 г. при облекчена процедура им е издавала българско поданство, съобразявайки
с желанията на самите преселници и страдалци, изминали хиляди километри път, за да се върнат в истинската им Родина България.
Това отношение към таврийските българи на СССР е още едно доказателство за реалния статут на България след 9.09.1944 г. – окупирана от Червената армия вражеска държава, третирана сурово като победена с всички произтичащи от това отрицателни последици. За Сталин таврийските българи са “родоизменници и предатели”, които трябва да бъдат наказани за това, че са напуснали и изоставили СССР по време на войната. Нарочени са за колективно наказание.
Организацията и контролът на цялата акция се поема от специални пълномощници на СКК, които са съветски офицери. За Русенска област отговаря гвардейският капитан Дубовик, а за Варненска област – майор Плугитаров. Те лично съставят списъците на лицата, подлежащи на депортация, които се връчват на областните директори. (26)
На българските власти се вменява задължението да осигурят изселниците с хранителни продукти за 15 дни, изчислени по размера на ежедневната войнишка дажба, с бельо, топли дрехи, обувки, както и фураж за добитъка. Преселниците трябва да бъдат насилствено отведени под конвой до специално устроени събирателни пунктове в градовете Русе и Варна, откъдето да бъдат депортирани до СССР.
За да постигнат търсения ефект – “окончателно решение” на таврийския въпрос, съветските представители открито заплашват българските власти с “поемане на големи отговорности.”, т.е. сериозни международни услужнения.(27)
За успеха на акцията по депортирането съветските представители разчитат на пълното съдействие на отечественофронтовската власт и структурите на “народната милиция”.
Съдбата на таврийските българи е предрешена от статута на България след 9.09.1944 г.Правителството на ОФ, дошло на власт с преврат с помощта на съветските танкове не е легитимно и не е признато от великите сили. В България действа примирието, сключено в Москва на 28.10.1944 г., довело до настаняване в страната на СКК, която следи за прилагането му. Нейните членове и главно съветските й представители определят политиката на правителството, а генерал С. Бирюзов е фактическият господар на страната.
Спрямо таврийските българи СКК успява да интерпретира в свой интерес чл. 4 от текста на Московското споразумение за примирие, което гласи следното: “Българското правителство ще освободи незабавно всички военнопленници и интернирани. До получаването на по-нататъшни инструкции българското правителстрво ще обезпечи за своя сметка всички съюзни военнопленници и интернирани, преместени лица и бежанци, в това число и поданиците на Гърция и Югославия, с достатъчно храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане на кое и да е от тия лица в държавата му.” (28)
Касае се за поет от окупирана България към великите сили от Антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ, Великобрирания) международен ангажимент на правителството за незабавно освобождение на всички военнопленници и интернирани и обезпечаването на същите, втова число и на т.нар. преместени лица и бежанци, поданиците на Гърция и Югославия с храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане.
Таврийските българи не попадат под нито една от тези категории лица. Те изрично никъде не са посочени. Затова са особен случай, който примирието на засяга, т. е. действията на неговите клаузи не се разпростират спрямо тях.
Съветските представители обаче се позовават на чл. 4 от споразумението за примирие,
като го тълкуват твърде широко и в своя полза. Считат таврийските българи, върнали
се през войната в своята прародина за т. нар. преместени лица. Явно изпълняват инструкциите на Й. Сталин да намерят някакво оправдание, за да бъде обосновано заслуженото “наказание” на таврийските българи, дръзнали да извършат “престъплението” да напуснат комунистическия концлагер СССР и да се завърнат в прародината си.
Прави впечатление, че проф. П. Стайнов не се впуска въобще в спорове със съветските представители на това основание – за категориите лица, които засяга действието на
чл. 4 от споразумението за примирие, а е имал такава възможност и експертиза като професор по право.Той обаче избягва такива “излишни” спорове. Може би е стреснат от предупреждението на СССР за настъпване на сериозни международни усложнения за България при неизпълние на съветските искания. Освен това същото време проф. П. Стайнов води борба за признаване на българското правителство и България като “съвоюваща държава.” В крайна сметка не постига нито едното, нито другото изцяло по вина на СССР. На Й. Сталин му е била нужна бедна, унизена и зависима от него окупирана България, съветизирана брутално след три години окупация (1944-1947).
След ултимативните съветски искания се задейства цялата административна държавна машина. Областните директори на Варна Георги Трайков и на Русе Боян Българанов дават своите нареждания на околийските управители.
Един от най-важните документи за репресията над таврийските българи е телеграмата на Георги Трайков от 2.04.1945 г., оценена с основание като “убийствена” спрямо тях.
Георги Трайков по фамилия Гировски е земеделец, съюзник на комунистите и водач на казионно комунистическо БЗНС (1947-1975). Той достига до най-високите постове в държавната йерархия на НРБ – председател на Президиума на Народното събрание (1971) и първи заместник – председател на Държавния съвет (1971-1974).
Това е наградата за вярната му служба на БКП и на СССР. Нейното начало е поставено след преврата на 9.09.1944 г., когото му е поверена длъжността областен управител (директор) на Варна. По това време Добричка околия е във Варненска област, а тук както знаем са се заселили доста таврийски българи.
Георги Трайков – земеделецът комунист, който обрича на смърт хиляди таврийски българи със своята телеграма от 2 април 1945г.
На 2.04.1945 г. Г. Трайков издава телеграма № 1486 до околийските управители на Варненска област. Тя започва с възпроизвеждане на съветската теза, че таврийските българи са съветски граждани. По-нататък Г. Трайков посочва, че “подлежат на отправяне в родината им съгласно чл. 4 от съглашението за примирие.”
Не е ясно дали Г. Трайков е проявил инициативност в такава произволна интерпретация или някой друг му е подсказал. Предвид наличието на съветски съветници, нахлули в България заедно с Червената армия и действащи явно по време на окупацията, последната хипотеза не е невъзможна. Още повече, че Г. Трайков не блести с интелект и е фактически служител на отечественофронтовската администрация, обслужваща окупатора.
Поради обстоятелството, че броят на таврийските българи в двете области е най-голям, се заповядва до 5.04.1945 г. да започне подготовка за ликвидиране на домакинствата им в срок до 10 дни. Таврийските българи, подлежащи на депортация могат да вземат със себе си целия домакински багаж и движима собственост, но нямат право да продават и прехвърлят земята, която им е дадена от българското правителство. Тя остава на разположение на българската държава. Над нея е наложена възбрана по политически причини. Доведеният от тях от СССР добитък също не може да бъде продаван, като задължението им е да го вземат със себе си. Преди тръгването си таврийските българи са задължени да си приготвят храна и фураж за добитъка само за 15 дни.
В указанията на двамата областни директори на Варна и Русе се засяга и въпросът за смесените бракове, които таврийските българи са сключили в България с местни българи. Предвижда се същите лица от смесени бракове да подават заявления чрез областния директор до съответния пълномощник на СКК по депортирането, наречено официално “репатриране.”(29)
Кметовете на населените места, където са устроени таврийските българи са задължени
да ги поставят под постоянно наблюдение “като не се позволи отклоняването им от местожителство.” (30)
В същото време кметовете трябва да съставят подробни списъци с подлежащите на депортиране таврийски българи, определени за “съветски граждани.”
Кметовете комунисти се престарават в изпълнение на тези заповеди. Те дори започват да изписват чисто българските имена на преселниците с руско звучене. Така трябва да докажат лъжата, че са съветски граждани. От кметовете се изисква и те съставят списъци с подписи на таврийски българи, с които те са информирани да се явят със събрания си личен багаж в съответните пунктове Варна и Русе за отпътуване. (31)
В Държавния архив в Силистра е запазена разписка с имена и подписи на 40 глави на таврийски българи от село Окорш, Дуловска околия, които удостоверяват, че не желаят да напуснат България. Тези, които пък отсъстват са били разписани в такъв дух категорично от съпругите си. (32)
Това е специфична форма на бунт срещу подготвената депортация. Не е ясна съдбата на разбунтувалите се против депортацията таврийци от село Окорш. Най-вероятно все пак насила са били депортирани, или пък разстреляни с наказателна цел.
Този случай на протест не е бил изолиран, защото на 31.03.1945 г. околийският управител на град Дулово Теохаров уведомява кметовете, че срокът за явяването на таврийските българи няма да бъде удължаван и ако мъжете отсъстват, то жените и децата, заедно с цялата покъщнина ще бъдат откарани до Русе. (33)
Не се прави изключение дори за учениците, които също следват да бъдат депортирани
за СССР. На тях не се разрешава да завършат учебната година. (34)
Въпреки старанията на местните български власти планът на съветските представители
за депортация не е осъществен изцяло. Забавя се сформиране на групите и за целта са мобилизирани силите на “народната милиция”. На 4.04.1945 г. с писмо началникът на МВР – гр. Тервел изпраща до началника на МВР – гр. Добрич заловените в ясеновата гора, впоследствие коригирана на ясеновска община таврийците Васил Георгиев Станчев със съпруга и дъщеря, Иван Петров Челмесчиев със съпруга и майка с по един чифт коне и каруци, натоварени с покъщнината, за които се отбелязва: “Дошли в село Голяма вода на 20.04.1945 г., идващи от село Тодорово, Исперихско.” (35)
На 6.04.1945 г. Г. Трайков изпраща телеграма до органите на “народната милиция” и околийските управители, с които нарежда тези от таврийските българи, които не се явят доброволно да бъдат докарани принудително от милицията на 9, 10 и 11.04.1945 г. до Добрич. (36)
Ден преди това новоназначеният дуловски околийски управител Пърлев заповядва на органите на милицията да блокират всички села в околията, където има “живущи и приходящи таврийци.” Те трябва да бъдат доведени със силна охрана в милицията в Дулово. Кметовете в околията са задължени да мобилизират целия административен ресурс, с който разполагат от служители и местни активисти. В случай на неизпълнение
на разпоредбите Пърлев заплашва с търсене на наказателна отговорност. (37)
В началото на април 1945 г. след силен административно-милиционерски натиск предвидените за депортация семейства започват да се събират под конвой в двата пункта Русе и Варна заедно с багажите си и добитъка. Тук преминават процедурата по санитарна обработка и след 14-дневен карантирен период са депортирани към СССР. (38)
Точният брой на депортираните таврийски българи не може да бъде установен.
На 10.05.1945 г. Варненският областен директор дава сведения за числеността на депортираните към този момент в областта, които по околии са както следва: Балчишка – 148 души, Генералтошевска – 142, Добричка – 163, Новопазарска – 5, Поповска – 10, Шуменска – 38. Това прави общо за Варненска област – 506 души. (39)
Към 1.02.1945г. броят на заселените се таврийци в Русенска област е бил 1370 души. (40)
Изводът е, че от двете области са депортирани около 1850 души. Всъщност цифрата е по-голяма голяма, защото таврийците са се разпръснали и извън Русенска и Варненска области. Така че най-вероятно около 1900 души са били депортирани.(41)
Непокорните таврийци, които отказали депортиране са били арестувани и по заповед убити. Има масови и индивидуални убийства. От масовите най-известна е екзекуцията на 40-те таврийски българи във Воденската гора.
Сведения за този масов гроб на жертвите на комунизма дава българският емигрант в Австрия Петър Петров, прокуден от комунистическия терор там. През 1952-1953 г. семейството му е било изселено в Лудогорието. Там той се среща с един местен възрастен човек, назован от него с краткото име дядо Михал. Скитайки се из гората, старецът го отвежда до една поляна, където наказателният отряд на НКВД е разстрелял 40 души таврийски българи. (42)
Посочва му и мястото, където са били заровени от екзекуторите. То се намира във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 км. едно от друго. Тук по време на бомбардировките над румънския град Плоещ през войната е паднал самолет и е била изровена една огромна яма. На това място са били докарани 40 човека таврийски българи, конвоирани от органите на Ч. К. Разстреляни са и са заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Така възниква един от хилядите масови безкръстни гробове на жертвите на комунизма в българската земя.
Единствената “вина” на тези мъченици, убити от съветски куршум е че винаги са били българи и не са искали да се върнат в “комунистическия рай” в СССР, т.е. протестирали са против насилственото им депортиране.
Имената на жертвите от масовия гроб във Воденската гора са напълно неизвестни и не могат към този момент да бъдат установени. Броят им обаче съвпада с този на открито разбунтувалите се против депортацията 40 души таврийски български, глави на семейства от дуловското село Окорш. Не е изключено точно те да са били транспортирани тук и разстреляни показно и назидателно за урок на всеки, който дръзва да се опълчи против волята на “бащата на народите” Й. Сталин.
Има обаче и друга версия за разстреляните хора. Тя се крепи на доклада на кмета на село Вокил до дуловския околийски управител от 3.04.1945 г. , от който става ясно, че много от таврийските жители на селото са забягнали към Разградска и Исперихска околия.” Затова нищо чудно разстреляните таврийци във Воденската гора да са били точно от тези бъгълци.
Това зловещо убийство и до днес тъне в мистерия. Екзекуцията във Воденската гора – този “добруджански Катин”, тепърва чака своя изследовател.
Друг начин за разправа с “непокорните” таврийски българи е бил издавянето на част от тях в Дунава или в Черно море със шлепове. За избиването им сведения дава жителят на село добричкото село Добрево Йордан Боев, който черпи сведения от преки очевидци: “Аз съм преселник от Северна Добруджа.
Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа,
да се срещна с хора от моето родно селоЧамурли, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: “Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. “Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.” (43)
И до днес в Балчик се знае за една история, според която местни моряци са спасили полумъртъв таврийски българин, доплувал до брега, оцелявайки по чудо сред незнайно колко издавени от червеноармейците наши сънародници. Според мълвата спасеният удавник години наред е бил укриван от местните жители, а след това следите му се губят.
Убийства над таврийски българи, които са се опитвали да избягат или се укрият има и на други места – например край един колбасарски цех в Добрич. (44)
Свидетелите на тези престъпления обаче се страхуват да говорят с истинските си имена дори и днес главно от съображения за сигурност.Неоправдано мълчат обаче и българските историци, за които убийства при депортирането на таврийските българи не е имало?!Странно тогава къде, как и защо не само из българската земя, а дори и в архивите безследно “изчезват” част от преселилите се в родината таврийските българи?Това е въпрос, на който 70 години след тези жестоки събития българската казионна историография няма отговор.
Изключително важни са живите свидетелства за депортацията на таврийските българи от 1945г. Eдна част от тях са записани благодарение на покойния добрички краевед Атанас Марков в книгата му “Българи в Таврия и таврийци в България”. (45)
Йордан Боев споделя: “Да, помня ги (таврийските българи – б.м.). Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен… Пролетта на 1945 г. два-три камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. От там са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.”Друг жив свидетел от същото село Добрево, пожелал анонимност, си спомня за това насилствено изселване: “Първо една вечер дойдоха червеноармейци и прибраха – арестуваха само мъжете и ги отведоха, а след 3 – 4 дни арестуваха и отведоха и останалите – жени, деца и възрастни.”Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г. и израсъл в село Добрево: “През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”
Това е изключително важно свидетелство на жив съвременник на събитията, записано от Атанас Марков. Тук важно е да се посочи, че отделно са били арестувани мъжете и отделно жените и децата, и че мъжете са били избивани още на българска територия!Слави Тодоров, роден през 1925 г., от село Росица, Добричко, си спомня разговор на неговия баща с таврийски българи: “Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”
Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич разказва за трагедията на таврийските девойки:”През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха.А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е билапо-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”След депортацията следите на Люба се губят. И тя е сред групата на “безследно изчезналите” таврийски българи. Днес единствен спомен от тази красива българска девойка Люба е картичката с нейния лик и личното й посвещение с дата 20.01.1945 г.
Картичка с лика на таврийската българка Люба, подарена на приятеля й Марин преди да бъде депортирана в СССР, където “безследно изчезва“
Пред Атанас Марков Илия Иванов Гюров, роден през 1926г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: “Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. И още нещо. Арестуван бил в самата класна стая, пред децата ученици и отведен за депортиране от органите на Червената армия – насилствено. Този учител се е казвал Милчев, искал е тук в България, в своята прародина да остане, но кой ще уважи желанието на родоотстъпника, изменника на Родината и най-вече на Бащицата?Въпреки насилието, целият клас, а той бил и класен ръководител, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”
Самият Атанас Марков като ученик е свидетел на депортацията на таврийските българи.
Той описва зловещи картини на репресия в своята книга “Българи в Таврия и таврийци в България”:
“Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на жп линията при гара Юг…
Жп гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци.
Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде?
На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ на Солженицин! Не, на бащицата Висарионович Йосиф.” (46)
Документите в държавния архив свидетелстват, че все пак отделни таврийски българи в април 1945 г. успяват да се измъкнат и укрият. В тяхното издирване обаче се включва цяла “армия” от околийскиначалници, кметове, ОФ активисти, дейци на БКП и “народната милиция.”
На 3.04.1945 г. кметът на село Вокил докладва на дуловския околийски управител, че част от таврийските жители на селото са забегнали към Разградска и Исперихска околия. Подобни са твърденията и на кметския наместник на село Овен, който пък след направена проверка по домовете на таврийците констатира, че “същите са натоварили багажите си
и са заминали, без да съобщят посоката и целта на заминаването си.”
В телефонограма от 5.04.1945 г. кметският наместник на дуловското село Димитър Петково (дн. Грънчарово) уведомява околийския управител, че лицето Иван Кирилович Костадинов е напуснал селото преди 7 дни, както и Григор Михайлов, който е “изчезнал заедно със жена си.” (47)
Дори зоркото око на “народната власт” няма сведения за тези хора. Загадката относно съдбата им остава неразкрита и до днес. Иван Костадинов вероятно се е укрил, напускайки навреме селото, но Григор Михайлов и съпругата му изглежда не са имали такава съдба, защото за тях изрично е посочено, че са “изчезнали.”
Можем да се досетим какво им се е случило, защото “безследно изчезнал” в дните и месеците след 9.09.1944 г. означава обикновено – убит без съд и присъда с последица – неизвестен гроб.
На 18.04.1945 г. началникът на “народната милиция” в Дулово Л. Василев изпраща телеграма до областния инспектор в Русе, с което съобщава, че лицето Иван Андреев Себов – тавриец от гр. Добрич е бил заловен в околията.
На 20.04.1945 г. от село Голяма вода, община Самуил до околийския началник на милицията в Добрич са изпратени две таврийски семейства – на Васил Георгиев Станчев и на Иван Петров Чемлекчиев, които са били заловени след като се укрили се в село Тодорово, община Исперих. (48)
На 23.04.1945г. балчишкият околийски управител издава заповед до кметовете на всички населени места да бъде извършен проверка за укриващи се таврийци, и ако такива бъдат намерени да се закарат под милиционерски конвой до град Добрич. За неизпълнение на тази заповед кметовете са заплашени да отговарят лично пред СКК. (49)
Повечето от напусналите своите села таврийци са заловени от специални милиционерски хайки в следващите дни, или по-късно в края на април и началото на май 1945 г
.На 2.05.1945 г. началникът на Русенската милиция докладва, че е заловил 50 души таврийци, укриващи се в района на града. (50)
На 5.05.1945 г. кметът на гр. Исперих изпраща под конвой до местния милиционерски участък заловени три семейства таврийски българи, които са изпратени в посока към Русе.
Администрацията и милицията във Варненска и Русенска област са изцяло впрегнати в кампанията за издирване на таврийските българи бегълци, повечето от които са били заловени и предадени на съветските представители. Други най-вероятно са били просто разстреляни.
Въпреки усърдието на представителите на отечественофронтовската власт, укриването на таврийските българи продължава. Затова съветската окупационна власт взема радикални мерки. През май 1945 г. проточването на акцията по депортирането налага безцеремонна намеса на поделения на Червената армия. Така например в издирване на таврийски българи от Тутраканска околия пряко се включва съветският комендант на града майор Пономарьов. (51)
Акцията по издирването на укриващите се продължава още няколко месеца до края на лятото на 1945 г. и дори през следващата 1946г.
И така през април – май 1945 г. СССР постига целта си като депортира почти всички таврийски българи.
Измъчените таврийски българи масово не са желаели депортацията, но надзорът спрямо тях е бил повсеместен безизключения. По списъци саги преброявали и са ги стриктно контролирали всеки ден. Зоркото око на”народната милиция” е дебнело за всеки опит
на таврийците дасе спасят или да се укрият.
Депортацията е всеобхватна и засяга дори и тези таврийци, които са сключили смесени бракове. И това е зловещ факт. Сред депортираните са били например наследниците на видната габровска възрожденска фамилия Палаузови – сестрите Екатерина и Наталия Палаузови, които през 1944 г. се заселват в България и даряват на БАН архива на своя именит роднина Николай Палаузов.(52)
Докато административните чиновници се надпреварват да угодят на съветските окупационни власти в кампанията за издирване на укрили се таврийци, друго е било отношението на обикновените, неовластени и необременени от комунизъм българи. Те изпитват състрадание към изпадналите в беда свои таврийски сънародници. Има немалко случаи, когато с голям риск за живота и преодолявайки неизбежния страх от репресии на властта, те приютяват и подслоняват издирваните таврийци. Но това са отделни случаи, които за съжаление не се превръщат в масова практика.
Важно е да бъде изяснен и въпросът защо няма организирана съпротива срещу депортацията на таврийските българи?
Основната причина е статутът на страната ни след окупацията й от Червената армия.
След преврата на 9.09.1944 г. България няма собствен суверенитет и у нас не може
да се разгърне масово обществено движение за предотвратяване на насилственото изселванена таврийците.
В това отношение могат да се направят паралели с съдбата на българските евреи.
През 1943 г. те също под натиска на Германия са били застрашени от депортация, но в тяхна подкрепа в Царство България се заражда и развива широко обществено движение, което в крайна сметка с благословията на Н. В. Цар Борис III ги спасява от “лагерите на смъртта”.
Въпреки съюзническите отношения с България и силния натиск, който упражнява Германия така и не успява да издейства от българските власти “окончателно решение” на еврейски въпрос на българска територия.
През 1945 г., само две години след спасението на българските евреи, СССР успешно организира депортация на таврийските българи.
И никой не дръзва да се опълчи против това престъпление !
Нещо повече, българската комунистически власти активно съдействат за изпълнението
му и така обричат хиляди наши таврийски сънародници на сигурна смърт.
Българският народ спасява своите евреи от депортиране в “лагерите на смъртта”, но две годинипо-късно не успява да спасиот същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи!Тъжен факт от българската история, който все още не е отразен и обяснен в официалната българската историческа наука!Единици от таврийските българи все пак се спасяват. Това става благодарение на съчувствието и помощта на местното население (българи и турци). Някои със семействата си, а други без тях успяват да избягат от конвоите или да се укрият, след което оставатв България. Таврийските българи се укриват при свои познати, променят постоянно местонахождението си, подменят имената си, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен.В своята мемоарна книга един от малкото оцелели от депортацията Георги Журков твърди, че броят на спасилите се семейства е не повече от пет-шест. (53)
Всъщност броят на избегналите депортацията е малко по-голям. Чрез подправени документи или с фалшиви имена, чрез бракове с български граждани, една малка част от тях остава все пак в България.
В свой спомен от 1971 г. бившият тутракански околийски управител Стоил Мишев, разказва за единственият му известен случай на неизселен тавриец – медицинската сестра Алесандра Алексиева, която се омъжава за тутраканския жител Иван Гайдаров, но за нейното оставане в България е искано разрешение от СКК и то след ходатайство на съветски лекар с генералски чин. (54)
През 2014-2015 г. благодарение на усилията на специалисти то РИМ Добрич са открити и още няколко единични случаи на спасили се от депортацията таврийски българи.(55)
Един от спасилите се е Георги Георгиев Журков.Той е роден на 12.03.1928 г. в село Инзовка. Преселва се в България през пролетта на 1944 г. Има заслуги за опазване на спомена за преселението и депортацията на таврийските ни сънародници, като издава две важни книги, които възкресяват тези събития. Първата е художествената му стихосбирка “Кръвта вода не става” (С. 2006 г.). Втората е “Гласът на кръвта”, (С. 2011 г.) , която е мемоарна и доста пълно представя преселението на семейството му и съдбата на неговите родители Надежда Шереметиева Журкова (1905-1998) и Никола Журков (1903-1960).
Неговото семейство се установява в село Вокил, Дуловска околия, в къщата на турчина Ахмед Коджаколак. Този благороден турчин става покровител на семейство Журкови.
Всяка сутрин хазяинът им носел литър биволско мляко, от което се храни малкото болното братче на Георги. Ахмед Коджаколак предоставил и инструменти, необходими за изработването на новата покъщнина на Журкови.
След окупацията на страната от Червената армия семейството на Г. Журков напуска село Вокил, където се е установило десетина дни преди да започне депортацията. Укриват се в село Завет, Исперихско при познато българско семейство. Тези добри българи с риск за живота си ги снабдяват с лични карти, легитимиращи ги като преселници от Румъния.
Така се вливат в групата на севернодобруджанците, изселници от Румъния въз основа на Крайовската спогодба от 1940 г. По документи Журкови стават преселници от град Тулча. И това ги спасява. С новите си документи за самоличност през 1946 г. Журкови се преселват в село Бяла черква, Великотърновско. Устройват се на постоянна работа в това село като надничари.
По-нататъшната си житейска съдба Г. Журков ще разкаже в поемата си “Родолюбива изповед на преселник от Таврия.”
По-късно Г. Журков с благодарност разказва за избавлението им следното:
“Връщайки се към онова време, не мога да не изкажа уважението и възхитата си от хората, взели участие в “нашето спасяване.” Участие, което можеше да им навреди и то сериозно. Но те, без да се съобразяват с тази опасност, с готовоност и навреме ни оказаха опазващото ни гостоприемство. Тук наред с вече споменатото семейство на Станев (Станю Станев – по професия кондурджия, жител на село Завет с петчленното му семейство, укрило Журкови – б.м.), с особена топлота и любов си спомням за чичо Георги Константинов, бояджия на прежди и платове. Той, съпругата му леля Пена, малката им тогава дъщеричка Рада с особена загриженост и внимание ме приеха в семейната си среда, оказваха ни материална помощ. В съзнанието ми благодатният спомен за тях укрепи вярата ми в съществуването на всеотдайна пожертвователност и благородство в душите на хората. Това го държа на теб чичо Георги и семейството ти! И до края на живота си ще ви благодаря! (56)Благодарениена съчувствието на местните хора оцелява и тавриецът Васил Иванов.Ощеот Таврия, той оставаот сирак. Но товане го спасява от репресиите на Сталин и попадав България. Заживява вТутракан. Започва работапри заможни тутраканци. Проявява се с ума си и различниразработки от помощниматериали. Задомява сеза българката Марийка. Но това него спасява и трябва да сеподчини на заповедта задепортация. Затова тойзабягва и си прави землянкав околностите на ДолноРяхово.Там се укриваизвестно време, но гладъти неудобствата го каратда търси препитание другаде. Провирайки се поневедоми пътища, предимно нощно време, стига досело Веселец. Добри хораго скриват. Започва работа, като намира приют в домана заможен турчин. Тамизвършва невероятна дейност. От останало оръжиена съветската армия изработва уреди за селскотостопанство, което многосе хареса на стопаните. В това време жена му Мария взема шестмесечнотобебе Николай и отива вРусе в консулството. Успява да измоли прошениеза българско жителство заВасил. Макар че стопанитене искали да го пуснат отВеселец, той се прибира вТутракан.Друг оцелял от депортацията е Антоний Вергиев – бъдещ български журналист.Тайните на неговия живот изплуват след повече от половин век благодарение на документалния филм “Един изстрел” от 2009г. От неговия разказ разбираме за още един епизод от трагедията на таврийските българи. Това е съдбата на българските деца, родени от таврийските ни сънародници, които са крити от български семейства, за да не попаднат в ръцете на червеноармейските окупатори и техните български комунистически слуги – “народни” милиционери. При това са били укривани от обикновени български и турски семейства.
Анатолий Симеонов Касапски – Толик както е истинското му име е роден на 05.04.1936 г.
в град Донецк, Украйна. Родителите му, Мария и Симеон Касапски, са деца на тракийски преселници от България, най-вероятно от Ямболско или Сливенско. Живеели са в село Фьодоровка, преименувано по време на съветската власт на Тодоровка.Дядо Геню, бащата на Симеон е бил богат за съветските условия селянин. Затова и по време на масовата колективизация е обявен за “кулак”, т.е. враг и “разкулачен”. Бил е заточен в зловещия лагер Соловки. През 1919г. като заможен селянин пък е бил похитен от за анархиста Нестор Махно на остров на р. Днепър. Откупуват го с българските пендари на бабата на Анатолий Маринка, която лично плаща откупа. Дядо Геню имал пет деца. Двама от синовете му загиват във Втората световна война.През 1943-1944 г. семейството решава да се изсели в България. Влиза в групата на тези, които пътуват със своите каруци, чийто водач е бил о.з. полковник Любомир Кузупов.
Пристига в България през пролетта на 1944 г.
Семейството на Толик е сред тези, които са приети с отворени обятия от Майка България.
За тях българската държавна власт е положила огромни усилия за приобщаването им. Симеон Касапски получава от българската държава 48 декара орна земя. Семейството му се установява в село Окорш, Дуловско при доброволци турци, български граждани. Хазяинът му се е наричал Фикрет. Този турчин Фикрет след това под страх от репресиите на “народната милиция” укрива Толик и семейството му, издирвани като бегълци.
Историята е покъртителна. Фикрет накарал майката на Толик да се се скрие в пещта на двора и така милицията не я открива. Пак Фикрет я съветва да избяга в съседната горичка, когато дочува, че ще идват милиционери да арестуват нея, заедно с Толик, баба му и дядо му.
Междувременно трагедия сполетява семейството. Умира Симеон Касапски. Заразеният от малария водач на част от завърналите се в България таврийци Симеон Касапски първо получава инфекция от инжекция в Исперих, а след това умира в болницата в Силистра на операционата маса вследствие на “лекарска грешка.” Антоний Вергиев смята, че лекарят по невнимание е прерязал артерия, поради което баща му умира от загуба на кръв.
Овдовялата съпруга на Симеон Марийка се омъжава за девера си Николай.
Така чичото става втори баща на Толик. Новото семейство започва скитнически живот из Североизточна България. Първо заминават за Мадара, защото от бегълци като тях разбират, че кметът там не бил комунист и нямало опасност да ги предаде на червеноармейците. Добират се до Мадара, но веднага са разкрити кои са. Все пак кметът некомунист Николов успява да ги предупреди да бягат и те пак потеглят на път. Накрая след като успяват да си извадят фалшиви документи бегълците се задържат за по-дълго време в Карнобат. Разкрити са отново след смъртта на Сталин през 1953 г.Следва нов разпит в милицията и поет ангажимент да бъдат пощадени като останат да живеят занапред в Карнобат. По документи, фалшифицирани от един местен поп във Варна Анатолий Симеонов Касапски, родом от Фьодоровка в Таврия, СССР започва да се нарича Антоний Вергиев. Анатолий става чрез прекръстване от този поп Антоний, като добавя измислената фамилията Вергиев. Бъдещият журналист се сдобива и с ново родно място – несъществуващото село Тодорово от Тулчинско, Северна Добруджа, където уж бил преселник от Бесарабия. По-късно А. Вергиев учи руска филология. Става журналист и като такъв във в. “Народна младеж” заминава на командировка в съветски Таджикистан, от където довежда жива баба си Маринка.
Друг спасил се по чудо от депортацията е Николай Петров Живков. За него споменава авторът на книгата “Българи в Таврия и таврийци в България” Атанас Марков.
Николай Петров Живков (1911-1995) е родом от Симферопол, Крим и успява да се спаси от екстрадиране, укривайки се за известно време в едно мазе в село Чернооково, Добричко.
След това идва в Добрич. Учителства над 40 години в различни училища в града. Умира през 1995г. (57)
През април – май 1945г. ешелоните и шлеповете, натоварени с таврийските българи потеглят по обратен път към СССР.
Обещано им било да ги върнат в Таврия, което ще се окаже лъжа.
Пътуването на изтерзаните ни сънародници е било изпълнено със страх пред неизвестнотои то ненапразно. Едначаст не издържали това тежкото пътуване. Шлепове съсживи хора са били потопени в морето и в Дунав. Умират жени, деца, мъже безвина! Броят на загиналите и издавените по този особено жесток начин остава и до днес неясен. Така българите от Таврия са жестоко наказаниза “измяна към Родината” – СССР!?
Почти всички преселници от Приазовието бяха върнати обратно вСъюза. Съумяха да останат само тия, които се изхитриха да кажат, че са родени в Румъния. Първата ни спирка в СССР беше Кишинев. Тук живяхме на железопътната гара почти половин година – толкова дълго решаваха къде да ни изпратят. Но ни хранеха добре – с американско задушено месо. Накрая ни натовариха всички, а бяхме доста много, в един ешелон вагони за добитък, от типа на конските и ни отправиха. Пътувахме цял месец.В края на август 1945 г. достигнахме Сталинабад (днес Душанбе). Разселиха ни по селата на Вашска долина. Заварихме там руснаци без паспорти – “убийците на Киров” (репресираните от Сталин по обвинение за участие в заговора за убийството на С. Кировна 1.12.1934 г. – б.м.). Когато доведоха нас, дадоха на тях паспорти с право да си отидат,а безпаспортни станахме ние.” (58)Разказът на Вл. Костов е много важен, защото дава възможност да се възстанови макар непълно хода на депортацията. Маршрутът е ясен – през Кишинев и на изток. Пътуването продължава един месец до август 1945г.
От ранната есен на 1945г. депортираните таврийски българи са в Сталинабад (днес Душанбе).
Мястото, където са депортирани е бил съветски Таджикистан – Памиро-Алтайската земя,
т. нар. Вахшката долина или клисурата на река Вахш, приток на река Аму Даря.
Същото е потвърдено и от други оцелели от депортацията. Например Анна Рунчева говори за два ешелона таврийци, първият от които е бил изпратен към Бердянск в Украйна, а вторият – в Таджикистан.
Таврийските българи стават част от голямата група “спецпреселенци.”
Така в СССР са наричани лицата, принудително заселени вследствие на депортация в определен регион или република. Това е официалният термин, с който борави съветската власт и който намира отражение и в издадената от нейните органи документация.
“Специални преселници” в СССР е имало и преди Втората световна война, но след нейния край те се увеличават значително. Броят на “специалните преселници” се попълва през 1945 г., когато към края на войната войници и офицери от Червената армия, воювали срещу нацизма, са обявени от Й. Сталин за “предатели” и са изпратени в изгнание при своите изселени семейства.
Таврийските българи, депортирани в Таджикистан са настанени в селища без имена, но с номера.
Наричани са били селище № 1, № 2, № 3 и т.н. Това са общежития и колхози от военен тип, част от архипелаг ГУЛАГ. Разрешава им се да живеят само в пределите на Молотовобадски (днес Кумсаргийски) район на Таджикистан.
До 1954 -1955 г. нямат право да напускат тази територия. В този период, цели 9 години
от 1945 до 1954 г. те са били “безпаспортни”, т.е. лишени от паспорт, което е специфично наказание за “врагове” и “изменници на съветската родина.”
“Спецпреселенците” имат особен статут. Те нямат право да се отлъчват от местата, където са въдворени без разрешение на местния комендант на НКВД. Всяко нарушение на тази разпоредба се третира като бягство и води да търсене на наказателна отговорност от нарушителя, който обикновено бива наказван с 20 години каторжна работа.
Всички депортирани насила са принудени да подпишат декларация, че нямат претенции спрямо отнетото им имущество, няма да разгласяват за депортацията, т.е. ще пазят в тайна престъплението на комунистическия режим и няма да се връщат в местата, от където са били изселени.
Заставени са да работят тежък и неквалифициран физически труд. Заработките им са
били с 1/3 по-ниски от тези на местното население поради физическата им слабост и изтощението при депортацията. Масово се използва и детски труд, в това число и в най-тежките стопански дейности. Тежките битови условия в специалните поселения, които се услужняват от новияклимат
и инфекциозните заболявания, водят до повишаване на смъртността при депортираните, която се увеличава и от липсата на медицинско обслужване. В това отношение съдбата на таврийските българи “спецпреселенци” е жестока, подобна на тази на кримските татари, също депортирани в 1944 г. и станали по принуда “спецпреселенци” в Сибир, Урал и Средна Азия.
Таврийски българи след депортирането им в Таджикистан
Владимир Костов от село Фьодоровка разказва за живота на “спецпреселенците” следното: “Нашето семейство живееше и работеше в селище № 2 в колхоза “Ленин”. През декември 1948 г. арестуваха баща ми. Някой си Касапски от село Фьодоровка, който работел в бригадата на баща ми по време на войната и не се погаждал с него, направил донос, че баща ми уж бил убил член на партията, някой си Димитров, жител на това българско село. За мнимото убийство баща и го осъдиха 25 години сталински атвор. Освободиха
го през 1956 г. След смъртта на Сталин ни дадоха истински паспорти (в 1954 г.)…” (59)
След смъртта на Й. Сталин през 1953 г. в СССР започва плаха десталинизация, която намира отражение и в известна либерализация на режима на “спецпреселенците”.
Тя се изразява в падането на някои най-сурови ограничения.
Една част от таврийските българи, може би към една четвърт се завръщат в Украйна.
Такъв е случаят например с Анна Рунчева, чието семейство е било заселено в един совхоз на 18 км. от столицата на Таджикистан Душанбе. В родния си град Бердянск Анна Рунчева успява да се върне едва след смъртта на Й. Сталин към 1954-1955г. (60)
Други се завръщат в Украйна по-късно в 60-те години на XX век.
Останалите таврийски българи се разселват по различни градове в Таджикистан, в това число в столицата Душанбе или в други райони на СССР.
Последиците от депортацията на таврийските българи от 1945 г. са били жестоки. Насилственото им депортиране в СССР е суров акт с много трагични последици. Депортацията разбива стотици човешки съдби. Особено осъдително от хуманна гледна точка е отвеждането на тези таврийски българи, женени след пристигането им в България за местни българи. Така се унищожават цели български семейства. Отделят се един от
друг съпрузи, майки от деца, бащи от синове и дъщери.
Постига се и друг ефект с неблагоприятни дълготрайни последици. Обезбългарява се отново Добруджа. Лудогорието се лишава от работната производителна сила на тези трудолюбиви български земеделци. Проблемът ще се изостря допълнително, защото след войната започва преселението от Лудогорието на турци в Турция.
В резултат на жертвите и опустошенията от войната, но и на сталинските следвоенни репресии, глада и депортациите българското население в Приазовието значително намалява.
“Българията” както са наричали българските села от Таврия и Северното Приазовие се обезбългарява.
Депортираните българи в съветски Таджикистан пък са били обречени на ново страшно скиталчество и на дълги години безприютност и самота. Десетилетията живот при режим на “спецпреселенци” и паралелно асимилацията водят до постепенна загуба на националната самобитност и идентичност на сънародниците ни.
Сред таврийските българи протичат сложни етнодемографски процеси, обусловени от политиката на съветската власт, която поставя тази българска общност в изолация и се мъчи окончателно да я русифицира и унищожи.
Но и до днес дълбоко в сърцето си всеки тавриец, който има български корени, съкровено пази спомена за българското и споделя: “И аз съм българин (българка), от тукашните българи!”
В заключение трябва да посочим, че изучаването на трагедията на таврийските българи след 9.09.1944 г. и описанието й в българските учебници по история е повече от належащо и задължително. Подетата инициатива на група родолюбци за издигане на скромен паметен знак в Добрич, увековечаващ тази трагедия и едновременно престъпление на комунистическия режим и Червената армия трябва да бъде подкрепена. Мъчениците таврийски българи, жертва на сталинския терор и техните потомци го заслужават.
Бележки:
1. Писмото на таврийските българи до Н.В. Царя на българитеБорис III от 20.04.1942г.
2. Цифрата над 5000 остарбайтери е посочена в писмо от 1943г. на М. Хаджийски до директора на в. “Зора” Д. Крапчев. 40000 души посочва в своето изследване по темата
Б. Василева.
3. Хаджийски М. “Пуста чужда чужбина”. с. 256;
4. Писмо на Съюза “Отец Паисий” до МНВРИ от 20.08.1942г.
5. Тодоров П. България и съдбата на българите от Украйна и Молдова – В : Българите в Северното Причерноморие, т. 4, В. Търново, 1995г., с. 316; Хаджийски М. “Пуста чужда чужбина”. “Българите в Таврия” С. 1943г. брой единствен.
6. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, София 2000г.
7. Сп. ” Един завет”, бр. 4 2005г. 53, с.27 и сл.
8. Симеонов Р. Депортацията на таврийските българи в ССССР през 1945г.:Премълчаната история, с. 40;
9. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.11
10. Пак там, с.11
11. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), с. 28. Спомени на Л. Кузупов.
12. Симеонов Р. Цит.съч. ,с. 41.;
13. Пак там;
14. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), Спомени на Л. Кузупов.
15. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.50.
16. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 120.
17. “Държавен вестник” №285, 16.12.1943г.
18. ЦДИА, ф.327, оп.1, а.е. 1665 л.29
19. ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.3
20. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, Варна 2005г.
21. Сп. “Един завет”, 2005г. бр 4 (52), с. 29-30
22.ДА Силистра, ф. 155к, оп.1, а.е. 21, л.40
23. В-к “Подем” Силистра, /бр.166/17.03.1944г.
24. Пак там, бр. 167, 24.03.1944г.
25.ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.30
26. АМВнР, оп.1, а.е.80, л.37
27.Пак там
28. Симеонов Р. Цит. съч. , с. 45;
29. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.316
30. ДА Силистра, ф. 155к , оп. 1, а.е. 21, л. 45-46, 49-50
31. ДА Силистра, ф. 155 к, оп.1, а.е. 21, л. 73-75
32. ДА Силистра, ф. 155к ,оп.1, а.е.21, л. 87
33. Марков Ат. “Българи в Таврия и таврийци в България”, с.41
34. Симеонов Р. Цит. съч., с. 47;
35. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.289
36. Вж. “Държавен вестник” за съответните дати
37. ДА Силистра, ф 3 к, оп. 14, а.е. 1, л.19
38. ДА Добрич, пак там, л. 130
39. Симеонов Р. Цит. съч. с. 49
40. ДА Добрич, пак там , л. 128
41. ДА Силистра, ф. 13 к, оп.2, а.е. 31, л. 90 и 97
42. ДА Силистра пак там, ф 3к., оп.14, а.е. 31, л.15
43. ДА Силистра ф. 18к, оп.1, а.е. 143, л. 64
44. Пак там, ф. 146, оп.1, а.е. 50,л. 64
Географско разпространение на Таврийските българи
Таврийските българи населяват следните 28 селища в северното Приазовие между градовете Бердянск и Мелитопол[1]:
- Първо Търново, Търновка – на украински: Велика Тернівка с население 729 жители
- Тропокево, Гирсовка – на украински: Гірсівка с население 1313 жители
- Махала, Надеждино – на украински: Надеждине с население 494 жители
- Паланка, Българска Покровка – на украински: Федорівка с население 510 жители
- Радолово, Радоловка – на украински: Радолівка с население 407 жители
- Гюнево, Гюневка – на украински: Гюнівка с население 601 жители
- Софиево – на украински: Софіївка с население 538 жители
- Палаузово – на украински: Полоузівка с население 316 жители
- Андрово – на украински: Андрівка с население 1426 жители
- Троянът, Троян – на украински: Трояни с население 1364 жители
- Бердянск – на украински: Бердянськ с население 114 205 жители
- Куца Бердянка – на украински: Азовське с население 2473 жители
- Баново, Бановка – на украински: Банівка с население 1144 жители
- Преслав – на украински: Преслав с население 2065 жители
- Романовна, Българка – на украински: Болгарка с население 1128 жители
- Еникьой, Вячеславка – на украински: Вячеславка с население 914 жители
- Мариино, Мариновка – на украински: Маринівка с население 725 жители
- Горни Вайсал, Дияново, Лозоватка – на украински: Лозуватка с население 695 жители
- Орманджи, Инзовка – на украински: Інзівка с население 1339 жители
- Долни Вайсал, Райновка – на украински: Райнівка с население 647 жители
- Зеленово, Зеленовка – на украински: Зеленівка с население 1014 жители
- Манойлово, Манойловка – на украински: Мануйлівка с население 596 жители
- Горни Караагач – на украински: Петрівка с население 799 жители
- Средни Караагач, Машкир, Николаевка – на украински: Миколаївка с население 612 жители
- Чушмелий – на украински: Степанівка Друга с население 752 жители
- Богданово, Богдановка – на украински: Богданівка с население 958 жители
- Строганово, Строгановка – на украински: Строганівка с население 596 жители
- Ботево – на украински: Ботієве с население 1615 жители