Авторът Павел Серафимов – Sparotoc може ли да защити историческите си доводи в дебат с Петър Низамов?

Пред него Виталиан декларира целите си: възстановяване на халкидонската ортодоксия и уреждане на недоволствата на тракийската армия. След това Патриций кани него и офицерите му в самия град за преговори. Виталиан отказва за себе си, но позволява на старшите си офицери да продължат на следващия ден.
Офицерите били добре третирани от Анастасий, който им дал подаръци и обещал, че оплакванията на техните войници ще бъдат уредени. Той също така обещал да предаде религиозния спор за разрешаване в Рим . След завръщането си в лагера на бунтовниците, тези офицери единодушно притискат Виталиан да приеме това споразумение. Изправен без алтернатива, само осем дни след пристигането си пред Константинопол, Виталиан се оттегля и се завръща с хората си в Малка Скития.След това Анастасий назначава за magister militum per Thracias офицер на име Кирил, който продължи да атакува силите на Виталиан. След няколко неубедителни схватки Виталиан успява да подкупи армията си да влезе в Одесус (Варна) , базата на Кирил, през нощта. Кирил е заловен в резиденцията си и убит.
В този момент Анастасий обявява Виталиан за „народен враг“ и изпраща огромна нова армия – според сведенията 80 000 души – под командването на Хипатий, с хун, наречен Алатар, като нов магистър милитум на Тракия. И т.н. и т.н.

History of the Later Roman Empire: From the Death of Theodosius I to the Death of Justinian, Volume 1

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Долу ще припомним акцентите на статията, станала повод за недоволството на Павел Серафимов. 

I. ХРОНИКАТА НА ЙОАН, ЕПИСКОП НИКИЙСКИ

(Повечте можете да прочетете:  ЙОАН, ЕПИСКОП НА НИКИУ И НЕГОВАТА ХРОНИКА. )

Ще започнем от второто, защото то се счита за по-силно доказателство. Наистина там е записано “Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” , което в превод означава: “Генералът Кирил се оттеглил в града на име Одесос и останал там, докато Виталиан се оттеглил в провинция България.”

Очевидно става въпрос за това, че генералът се оттеглил назд към Варна, която тогава се е казвала Одесос (Odessos или както е по оргиналния извор на ХРОНИКАТА НА ЙОАН, ЕПИСКОП НИКИЙСКИ на гръцки – Ancient Greek: Ὀδησσός)

В този случай Варна се намира именно в Мизия, а в писанието е записано, че бунтовникът Виталиан се завърнал в провинция България. Т.е. Мизия и България нбе са едно и също, защото в противен случай враждуващите страни щяха да са на едно място.

Но какво знае историята за този бунт на Виталиан, г-н Павел Серафимов – Sparotoc ?

Виталиан (на латински: Flavius Vitalianus, на гръцки: Βιταλιανός; , покръстен през юли 520 година в Константинопол) е византийски военачалник, magister militum per Thracias, оглавил два бунта срещу централното правителство, обявявайки се за император. Той се бунтува през 513 г. в Тракия против Анастасий I.

Виталиан е роден в Залдапа в Долна Мизия (днес Абрит в североизточна България). Той е гот или скит. Син е на Патрикъл. Майка му е сестра на Македоний II, патриарх на Константинопол през 496 – 511 година. Когато Анастасий през 511 година сваля Македоний II и назначава монофизитския патриарх на Антиохия за негов наследник, в Източната Римска империя започват въстания. През 512 година Ареобинд е издигат като император. След една година comes foederatorum Виталиан ръководи съпротивата.

През 514 Виталиан навлиза в Мизия с войска, съставена главно от кутригури, преминава през Одесос и Анхиал и през 515 година достига до Константинопол. Той не успява да превземе града и се споразумява с император Анастасий I да се оттегли срещу паричен откуп и управлението на Тракия. През 518, при новия император Юстин I, военните действия са подновени и продължават до смъртта на Виталиан през 520 година.

Кутригурите са група прабългарски или по-точно само БЪЛГАРСКИ племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон.

ЕТО КАКВО ИМА ПРЕДВИД ЙОАН, ЕПИСКОП НИКИЙСКИ, Павел Серафимов – Sparotoc , КОГАТО КАЗВА, ЧЕ ВИТАЛИАН СЕ Е ОТТЕЛИЛ В ПРОВИНЦИЯ БЪЛГАРИЯ?

Очевидно, че Виталиан е използвал в армията си българи, но както е доказано, той е навлязъл в Мизия, а не е набрал армията си оттам! След битките се е оттелил в провинция Малка Скития, защото именно географската област Добруджа, която тогава е била владение на Източната Римска империя (Византия) и която авторът е нарекъл България, защото кутригурите и утигурите, които са съставната част на българите са били наричани и познати в Източната Римска империя (Византия) още тогава поради честите им набези в империята и войните на Византия със скитските племена.

Това според Павел Серафимов ознчавало автоматически, че Мизия било България.

Но, както стана дума по-горе ЙОАН, ЕПИСКОП НИКИЙСКИ не е имал предвид, че провинция Мизия е България, защото Виталиан се оттеглил именно от Мизия КЪМ “провинция България.” (“into the province of Bulgaria.”). Павел Серафимов два едно много грешно и едностранчиво тълкувание на писанията му, което е изкарано от контекста на самото писание и останалите извори на съвременници за тези събития !

Това, което не ви се казва Павел серафимов е, че веднага след това авторът продължава по следния начин:

“…И той даде големи суми пари на стражите, които пазеха портите на Одис, а след това, марширувайки през нощта, той уби Кирил генерала и превзе града. 77. И той нападна и провинция Тракия,”

Т.е. Виталиан след като се е оттеглил извън Мизия, се е върнал и именно е минал от Добруджа надолу, защото не опустошава Мизия, а превзема първият голям град – Варна (Одис, Одесос), който е на пътя му от провинция Малка Скития, която авторът нарича България. Това е правилното тълкувание, г-н Павел Серафимов – Sparotoc!

Малка Скития  е античното означение на днешна Добруджа. Територията е ограничена от делтата на река Дунав, и е естествено продължение на степното причерноморско пространство, обитавано от скитски племена‘.

Названието се употребява от 2 век пр.н.е. до основаването на Дунавска България. След римските завоевания на Балканите, територията ѝ е включена в римската провинция Мизия, а след разделянето ѝ в Долна Мизия. По времето реформите на император Диоклециан , който е римски император от 20 ноември 284 г. до 1 май 305 г., е обособена в отделна провинция „Малка Скития“. Т.е. към момента на събитията, които описва Йоан Никиуйски, е била отделна от Мизия.

“78. И император Анастасий изпратил при философа Прокъл, за да може той да помогне на Марин. 79. И императорът го информира за бунтовника Виталиан и дързостта, която е показал. Но Марин насърчи императора, като каза: „Ще победя този бунтовник чрез Божията сила; само издайте заповеди да бъда придружен от войници и философа Прокъл. Осигурете ми също необчистена сяра, наподобяваща антимон на прах. 80.

И императорът му даде сярата. И Маринус |131 го смила на + твърд прах +, 207и каза публично: „Ако хвърлите (това) върху къща или кораб, то ще се запали, когато слънцето изгрее и ще се разтопи като восък.“ 81. И Марин взел със себе си много кораби и събрал всички войници, които могъл да намери в Константинопол, и продължил да води война срещу Виталиан, както заповядал императорът. 82. И когато бунтовникът видя Маринус, той взе всички кораби, които можеше да намери, и ги натовари с голяма сила от скитски и готически стрелци и отплава в посока на Византия, вярвайки, че трябва да надделее над своите противници. 83. Но Маринус и неговите другари, чрез могъщата Божия помощ, надделяха над този враг и замисълът на този безсрамен бунтовник се провали и при това Виталиан, причината за гражданските борби, избяга.”

Освен това в същия текст на ЙОАН НИКИУСКИ Тракия и Мизия са споменати многократно извън контекста на България. 

Например:

“И Виталиан, когото току-що споменахме, вдигна въстание срещу император Анастасий и завладя Тракия и Скития и Мизия и събра многобройна армия.”

“Освен това Виталиан, който беше командир на войските в провинция Тракия, като човек с извратено сърце, мразеше Север, Божия светец. Сега император Анастасий беше назначил Север за патриарх на Антиохия в стаята на еретика Флавиан, когото той беше прогонил, когато православните епископи на изток свидетелстваха в полза на първия.”

В крайна сметка Витаиан използва кутригурите (българите) в армията си като наемници, а не като бунтовници, защото благодарение на бунтовете, които той оглавява, през 520 г. при Юстин I Витаиан е отново военачалник и става консул заедно с Флавий Рустиций (в Италия). Още същата година по нареждане на императорския племенник Юстиниан той е уволнен от военната му длъжност и малко след това убит. Евагрий Схоластик съобщава, Виталиан се стремял за императорския трон. Така, че бунтовете на Виталиан не са били тракийски бунтове, а бунтове за престола на император на Виталиан – племенника на патриарха на Константинопол от 496 – 511 година , чиято сестра е майка на Витаиан.

Така, че цитатът “Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” , което в превод означава: “Генералът Кирил се оттеглил в града на име Одесос и останал там, докато Виталиан се оттеглил в провинция България.” не доказва по никакъв начин, че траките са били българи, нито, че Мизия е била България. 

II. Картата на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария”

Това, което не ви казва Павел Серафимов е, че това е част от ръкопис с произведение на Павел Орозий, направен в 9 в. в манастира Санкт Гален, Швейцария. В продължение на столетия това е главният център на Бенедиктинския орден. Основано е през 719 г., а през 13 век се превръща в имперско абатство.

Т.е. това не е оргиналната карта от 4 век, а препис от 9 век с добавката “която днес е България”

Вижда се ясно, че над думата Мизия (Moesia) е добавено “която днес е България”.

Да, през 9 век, когато е направен преписът на оригиналната карта от Павел Орозий,  Мизия е вече България от близо 2 века и половина, защото Аспарух основава Дунавска България през 680 (или 681 г.).

Това по никакъв начин не доказва, че през 4 век мизите (тракийско племе) са били българи.

Какво не ви казва Павел Серафимов – Sparotoc ?

Подобна добавка е направена и за Панония, като е уточнено, че тя е Унгария (вече към 9 век по време на преписа).

Дълги години вярвах, че т. нар. карта на св. Йероним е доказателство за ранно присъствие на българи на Балканите, както сега тръби Павел Серафимов – Sparotoc. Сега виждам ясно, че картата, която е изработена през 12 в. в манастира в гр. Турне, днес Белгия, не е и не може да е дело на св. Йероним. Дори да е съставена по негови трудове, надписът “Мизия, тук и България” няма нищо общо със св. Йероним. Както и при ръкописа от Санкт Гален, това е уточнение и актуализация. Дошло е време за проверка на всичките ни аргументи и пресяването им.

Знам, че ще ми възразят, че при случая с Орозий е добавка, а при картата “на св. Йероним” е със същия почерк и мастило. Добре, но картата е от 12 в. и няма надпис, който да я свързва с Йероним. Мизия и България са отъждествявани по географски признак от 9-10 в. нататък, Павел Серафимов – Sparotoc !

Той повтаря същата елементарна грешка, като вписаната при Орозий добавка „Uulgaria” отново превежда „България”?! Може би има нещо вярно в мисълта, че колкото по-често чуваме дадена информация да се повтаря, толкова  по-вероятно е да повярваме в нея. Тази късна добавка в ръкописа на Орозий категорично доказва, че наименованието с което са известни българите в Европа дори през IX-Х век все още   е „Вулгария”, а не „България” и това е ефекта от многовековното му използване. Тук искам да отбележа  още един факт за нарушаване правилата на научния феърплей от страна на г-н Мошев – изваждане на аргумента от контекста.

Познатата карта, с която разполагаме, не е самият оригинал на Св.Йероним, даже не е преписът от 9 век, а много по-късен препис – чак от ХII в.

Текстовете в нея са написани на т.нар. варваризиран латински – “Mesia”, вм.“Moesia”; “hec” вм. “haec”; “Bulgaria” вм. “Vulgaria” (в единственото споменаване на българите от IV в. те са наречени “vulgares”, а не “bulgares”), който не е характерен за IV в. Тези наблюдения, дори да не са доказателство, все пак отварят втора възможност за обяснение на надписа “Mesia hec Bulgaria” върху тази карта: да е прибавен в късния препис, като отражение на реалността в VIII, IX или Х в., а да е отсъствал от оригинала на Св.Йероним, съставен през IV в. От научна гледна точка е редно да се анализират и двете възможности, а не едната да се отхвърли по презумпция и да се приеме безкритично другата.

Йероним Блажени или Евсевий Йероним Софроний (на латински: Sophronius Eusebius Hieronymus; * 347 г. в Стридон, Далмация – † 30 септември 420 г., Витлеем) е преводачът на Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 г. и 406 г., известна под името Vulgata. Неговият превод е направен по поръка на папа Дамас I и ревизира стария латински превод на Библията, наречен Vetus Latina. Свети Йероним (на латински Hieronymus) е един от отците на църквата и доктор на католическата църква.

Това са исторически факти, Павел Серафимов – Sparotoc

Както стана въпрос горе, тази карта също не доказва, че Мизия е България през 4 век, както твърди Павел Серафимов – Sparotoc!

автор: ПЕТЪР НИЗАМОВ

Редакцията на “ЮСТИЦИЯ” се извинява за евентуално допуснати неточности. Засегнатите лица имат право на отговор.

Най-интересните РАЗСЛЕДВАНИЯ слушайте в подкаста на ЮСТИЦИЯ в Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts

Следете най-актуалното от деня на страницата ни във Фейсбук

Следвайте ни и в Инстаграм

Източници: 

• John, Bishop of Nikiu: Chronicle. London (1916).  Introduction
• John, Bishop of Nikiu: Chronicle. London (1916). English Translation; THE CHRONICLE OF JOHN, BISHOP OF NIKIU (Pp. 1-14 CONTENTS OF THE CXXII CHAPTERS)
• Varna, Bulgaria – en.wikipedia.org ;
• Население по области, общини, местоживеене и пол – официален сайт на Национален статистически институт

• Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
• Теофан Изповедник, Хронография (първичен извор)
• Евагрий Схоластик, Historia ecclesiastica IV, 3
•  Голяма енциклопедия България, т. 7, Под редакцията на акад. Васил Гюзелев, БАН, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012, с. 2803, ISBN 978-954-8104-29-6 (т.7)
•  ((de)) Карта на римските провинции
• STRATEG. Defensive strategies and cross border policies. Integration of the Lower Danube area in the Roman civilization
• Dicţionar de istorie veche a României („Dictionary of ancient Romanian history“) (1976) Editura Ştiinţifică şi Enciclopedică, pp. 536 – 537
• Carl Schuchhardt, Die Anastasius-Mauer bei Constantinopel und die Dobrudcha-Wälle. In: Jahrbuch des Kaiserlich Deutschen Archäologischen Instituts, XVI (1901), S. 107 – 127.
• Crow, J.G. (1995), „The Long Walls of Thrace“, in Mango, Cyril; Dagron, Gilbert, Constantinople and its Hinterland: Papers from the Twenty-seventh Spring Symposium on Byzantine Studies, Oxford, April 1993, Variorum, pp. 109 – 124, ISBN 0-86078-487-8
• Т.н. карта на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария” е създадена от самия св. Йероним. Нови научни доказателства.
• Crow, J.G.; Ricci, A. (1997), „Investigating the hinterland of Constantinople: interim report on the Anastasian Long Wall“, Journal of Roman Archaeology 10: 253 – 288
•  Божилов, Иван, Стара българска литература, Том II – Исторически съчинения, Български писател, С., 1983, стр. 397
• Jacobs, Angelica (изд.). Die byzantinische Geschichte bei Joannes Zonaras in slavischer Übersetzung. München, 1970: частично издание на текста
• ↑ Срезневский, В.И. Славянский перевод хроники Симеона Логофета. Санкт-Петербург, 1905, стр. 144-186.
• Българи и остоготи в края на 5 и началото на 6 век. – От Енодий — „Похвално слово за крал Теодорих“ – istorianasveta.eu
• LIBI, t. I (1958) –гл. 21, Магнус Феликс Едоний; стр. 1298
• LIBI, t. I (1958),  Гл. 33, Павел Дякон, стр.1404
• LIBI, t. I (1958) –гл. 30 , Фредегарий ; стр. 1386
•  „Арменска география“ от VII век
• Сигиберт „Хроника“ от XI век
• Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
• „Арменска география“ от VII век
• Сигиберт „Хроника“ от XI век
• Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
• Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 127 – 128.
•  Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203
• Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188
• Дуйчев, Иван, „Именникът на първобългарските ханове” и българската държавна традиция. – Векове, II, 1 (1973), стр.11
• Гюзелев, Васил, Иван Божилов, История на Средновековна България VII-XIV век, Анубис, С., 1999, стр.100
• Оболенски, Димитри, Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453, УИ Св. Климент Охридски, С., 2001, стр. 88
• Класация „Великите българи“ на БНТ
• Цит. в В Дренболгарска епиграфика, Добрев, Петър; Добрева, Милена. Тангра ТанакРа 2001 23 стр:
• Древнобългарска епиграфика. Добрев, Петър; Добрев, Милена. пак там.
• Цит.в Древнобългарска епиграфика, Добрев, Петър;Добрева Милена, 2001 стр. 23
•  Golden, Peter Benjamin (1992). An introduction to the History of the Turkic peoples: ethnogenesis and state formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: Otto Harrassowitz. ISBN 978-3-447-03274-2. p. 139.
• Golden, Peter B. (2011). Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes. Editura Academiei Române; Editura Istros a Muzeului Brăilei. ISBN 978-973-27-2152-0 p. 71, 139.
• The Bulgarians: from pagan times to the Ottoman conquest(1976), David Marshall Lang, p. 31.
• Прокопий, Historien, 8, 5. 18f
• Агатий, Historien, 5, 13ff.
• Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
• А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИВИД, XXII— XXI V, София, 1948, стр. 298 – 336.
• Васил Н. Златарски История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852) Наука и изкуство, София 1970, под ред. на Петър Хр. Петров) стр. 83.
• Sanping Chen (2012). Multicultural China in the Early Middle Ages. University of Pennsylvania Press. p. 97. ISBN 0-8122-0628-2.
• Golden, Peter B. (2003). Nomads and Their Neighbours in the Russian Steppe: Turks, Khazars and Qipchaqs. Ashgate/Variorum. p. 71. ISBN 978-0-86078-885-0.
• Прабългарски епиграфски паметници. Проф. Веселин Бешевлиев (Издателство на Отечествения фронт, София 1981) стр. 16.
• Александър Бурмов, Избрани произведения, том 1, София, 1968, стр. 10.
• Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София, 1971) стр. 194.
• Образуване на българската държава, Петър Петров, Издателство Наука и изкуство, София, 1981, стр. 113.
• Karatay, Osman (2003). In Search of the Lost Tribe: The Origins and Making of the Croation Nation. Ayse Demiral. ISBN 978-975-6467-07-7, p. 26.
• The Palgrave Concise Historical Atlas of Central Asia, R. Abazov, New York, 2008. ISBN-10: 1403975426
• С. Станилов, Славяните в Първото царство, с.3
• Диба Юрій. Словенська та Лехітська групи слов’ян у переліках народів ПВЛ
• Повесть временных лет.
• Barry S. Strauss, The Spartacus war, Simon and Schuster, 2009. ISBN 1-4165-3205-6, page 31.
• История на България, том първи и втори. Издателство на БАН 1979 и 1981 г.
• Stephani Byzantii. Ethnicorum quae supersunt. Т. 1. Berlin, 1849. с. 484.
• ЛИБИ, том 1, София, 1958, стр. 258.; Migne PL 61, 487.
• Към въпроса за библейските преводи в България, проф. Цветана Чолова, стр. 119.
• Николай Овчаров, „Перперикон“
• Martyrologium Romanum. Libreria Editrice Vaticana 2001. Gross, Ernie. This Day In Religion. New York:Neal-Schuman Publications, 1990. ISBN 1-55570-045-4.
• Център за лингвистика на Тексаския университет в Остин. Посетен на 8 септември 2012.