Евро-атлантическите ценности! Кога Западът прие т.нар. “евро-атлантическите” ценности, които са грешно кръстени така, защото правилно е да кажем, че са крайно-либерални идеи.
Евро-атлантическите “ценности” са широко обсъждани в днешно време!
“Френският май” (Майските събития в Париж от 1968г.) се превръща в синоним на промяната на социалните ценности. Във Франция (а и в целия Западен блок) той се счита за отправна точка на преминаването от консерватизъм (религия, патриотизъм, уважение към властта) към т.нар. тогава “прогресивни идеи”,
днес наричани като “евро-атлантическите ценности”, с които днес либералите буквално развращават в ЕС (равенство, човешки права, сексуално освобождение).
Хронология:
Ценностите назапад са образ и подобие първо на Франция, а после на Америка, чиято война във Виетнам е подложена на яростна критика.
От 1965г., м. Юли във Виетнам пристигат близо 200 000 войници.
Съединените щати все повече затъват… Щабът на армията иска все повече жива сила, все повече бойна техника.
В тази война Америка ще погуби душата си.
През 1967г. американците са вече 600 000 и бомбите за пръв път се изсипват върху Ханой.
Америка е затънла в една война, която предизвика протести в цял Свят, включително и сред нейната младеж.
Младите американци отхвърлят тази война, която не е тяхна.
С дълги коси и ризи на цветя, това поколение преоткрива противозачатъчното хапче и свободата на нравите.
Америка боледува и от проблема тъмнокожи.
На насилието в южните градове, лидерът на движението за граждански права – пасторът Мартин Лутъркинг, отговаря с походи за мир.
Мартин Лутъркинг пада убит в Мемфис на 4 февруари 1968г.
Никой друг човек не е издигал толкова високо каузата на тъмнокожите в САЩ.
Заедно с болната Америка, целият западен свят се оказва в положението на обвиняем и започва да се съмнява в своите стойности.
И в Япония, и в Европа, това поколение от края на 60-те години излиза на улицата и оспорва понякога яростно буржоазните власти.
Виетнам на Хо Ши Мин и споменът за Ленин са начело на протестните шествия.
В Париж, през 1968г. младежта живее с мечтите на Мао и Че Гевара, а майските събития разтърсват режима. Събитията се разавиват така, сякаш свободата и благоденствието са изчерпали своя шанс в очите на тези бунтари, които никога не са виждаи друго.
Ка се развиват събитията през май 1968г.
Май’68 е първият социален следвоенен бунт в Западния свят.
Скъсването със следвоенния консенсус за реконструиране на Европа и прилагането на т.нар. евро-атлантическите ценности е сред най-важните елементи на френския май, който го превръща в един от най-ключовите исторически моменти за социалните движения.
Май’68 започва като серия от стачки и окупации, които избухват в различни университети и училища в Париж, като резултат от конфронтацията между студенти и университетската администрация и полицията.
Опитите на правителството на Шарл дьо Гол да потуши тези стачки чрез полицейска сила само разпалват ситуацията още повече, водейки до улични сблъсъци с органите на реда. Те са последвани от общи стачки и окупации из цяла Франция, в които участват 10 млн. работници, близо 2/3 от френската работна сила.
В рамките на няколко дни движението на бунтуващите се студенти разпространява из цялата страна съмнението към йерархията и започва да я премахва в храма на знанието – университета. Студентите започват да се самоорганизират чрез събрания и асамблеи. Студентското движение предлага критичен поглед към основите на съвременната култура: консуматорското общество, разделението между ръчния и интелектуалния труд, неравенството между половете, политиките на война и други проявления на бюрократичното капиталистическо общество.
Движението се характеризира със спонтанния си, децентрализиран и неоторизиран уклон, което поражда конфликт между него и правителството, синдикатите и работническите партии. Това е най-голямата обща стачка, провеждана някога във Франция и е първата неоторизирана обща стачка в света.
Последвалите ги оставка на правителството и призив за нови парламентарни избори бележат края на движението. Въпреки че правителството се разпада, революционният ентусиазъм също започва да спада. Работниците се връщат на работа след призива на CGT (Обща конфедерация на труда) и нейното политическо тяло – Френската комунистическа партия, която заклеймява бунта от самото начало и не взима участие в него, в резултат на което партията на Дьо Гол по-късно става по-силна.